Джулиет Мийд - Близки непознати

— Дами и господа, ще се приземим на лондонското летище Хийтроу след приблизително трийсет и пет минути. „Америкън Еърлайнс“ ви предлага един видеофилм за аклиматизация, а и да се позабавлявате… — Кристи огледа начервените си устни в малко огледалце, после обърна внимание на екрана над главата й, където минаваха картини от Англия — смяна на караула, Уестминстърският мост, замъкът в Единбург…

— Добре дошли в Англия — изрече приятен глас. — Надяваме се, че ще имате време да се насладите на селския чар и стилната изисканост, които правят от страната една от най-прекрасните на света. Лондон — тъкмо показваха Биг Бен — е космополитната столица на Англия, където търговията, правителството и шествията доминират над всичко. — Сцената се промени, показваха различни църкви и сгради, които Кристи не познаваше. — Но има въпроси също както има и отговори… Бруленият от ветровете монолитен Стоунхендж — Кристи смушка Гейб в ребрата и при озадачения му поглед му посочи екрана — всичко това е остатък от изчезнала цивилизация… Кога е възникнала, защо е изчезнала? Какви са причините? — Сцената отново се смени и гласът продължи да говори, но Кристи престана да слуша.

— Гейб! Видя ли! Не е ли невероятно — показаха Стоунхендж? Това е знак, сигурна съм! — Огромните й очи блестяха от възбуда.

Всичко вървеше като по часовник. Опашката пред паспортния отдел не беше дълга, багажът им пристигна, Джейк се държа като ангелче. На бюро „Информация“ им връчиха плик, адресиран до господин Гейбриъл Макарти, в който намериха ключове от кола, карта на Бокхемптън и набързо написана бележка от Маги Калахан: „Колата е паркирана на номер 23 в първото ниво на паркинга IA на терминал 3. Добре дошли!“ Кристи изчака търпеливо със сина си и Мариела, докато Гейб отиде да вземе колата. Десет минути по-късно той докара доста износено волво пред терминала. Около половин час вниманието им бе насочено към намирането на начин да излязат от летището и да попаднат на път М25, който явно беше планиран от садист, ако не и от цял отбор садисти. Щом стъпиха на пътя, вече имаха повече време да гледат околностите. Колите профучаваха близо до тяхната, изведнъж се изсипа проливен дъжд и Гейб не успя веднага да открие копчето за чистачките.

— Нищо, мили, справяш се чудесно. Сега всички трябва да гледаме за път М3 и знак за Портсмът.

— Аз се пазя от този идиот отдясно, Кристи, ти гледай за знаците. Доста е странно да караш отляво. — Шофьорът от дясната му страна натисна клаксона няколко пъти поради причина, която семейство Макарти не успя да разбере, после ги изпревари, направи знак за победа, вероятно защото бе спечелил няколко метра път. Гейб вдигна въпросително вежди. — Сигурно ще се качим пак в колата, едва когато стане време за връщане.

Щом се отклониха по МЗ, Гейб натисна газта, доволен, че може да кара със скорост от 90 километра в час. Но продължаваха да се движат в лентата за по-бавна скорост, докато всичко друго по пътя — включително най-малките и стари коли, които Кристи беше виждала, профучаваха покрай тях. Останалите упътвания бяха лесни за следване и в осем и половина минаха покрай знака, обявяващ, че влизат в село Бокхемптън. Погледнаха километража, за да имат представа кога ще минат два километра и половина и търсеха с очи от лявата страна да се появят две каменни колони. Кристи затаи дъх, когато завиха по алеята, разширяваща се в малък паркинг пред къщата. Пред очите им се простираха открити поля, където пасеше стадо крави. От лявата страна се издигаше каменна къща — съвсем същата, каквато бе на снимката, имаше и порта, през която се влизаше в оградена градина.

— Стигнахме ли, мамо? Това ли е?

— Да, Джейк, това е.

— Къде казаха, че ще оставят ключовете?

— Не казаха. Сигурен ли си, че не бяха в плика?

Докато разтоварваха багажа си, чуха яростен лай, видяха, че външната врата се отваря, оттам шумно изскочиха кучета, спуснаха се по стъпалата, за да ги посрещнат, а зад тях на прага застана висока, добре сложена жена със стоманеносива, събрана на кок коса.

— Вие трябва да сте семейство Макарти — заяви тя делово. — Аз съм Джоун Мейсън. Помагам на Калаханови. — Ръкува се набързо с Гейб и Кристи, кимна на Мариела и обърна стоманения си поглед към Джейк.

— Така. Значи това е малкият.

— Това е малкият ми Джейк. — Кристи го побутна напред.

— Джейк. Странно име за дете. Е, предполагам, че там в Америка вършите нещата различно. Как си, млади човече?

— Много добре, благодаря, мадам.