Джулиет Мийд - Близки непознати

— Стига да не е свързана с пари. Или с много пари.

— Не е.

— Казвай тогава.

— Мислех си дали можеш да ме целунеш отново. — Маги му се усмихна стеснително и отметна косата си назад. — Исках да кажа, можем ли да се целунем пак? Едуард извърна очи към брега на реката.

— Маги, не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо.

Едуард я привлече върху коленете си и зарови лице във все още влажната й коса.

— Миришеш прекрасно.

Маги се засмя гърлено.

— Само не казвай, че мириша на току-що окосена трева.

— Не съм и сънувал да кажа нещо толкова тъпо. Всъщност не знам дали съм в състояние да кажа каквото и да било. — Целуна я по устните, после леко по ъгълчетата им, по слепоочията, по очите и отново по устните. Маги обви ръце около шията му и се притисна към него с крака свити между неговите.

— Знаеш ли какво, Еди? Много пъти съм идвала тук откакто те познавам, но никога не съм виждала спалнята ти.

— Боже мой, Маги, говориш по-много странен начин. Може би съм твърде стар. Или пък съм те разбрал съвършено погрешно.

Маги бавно поклати глава.

— Въобще не мисля, че си стар. За мен не си. — Наведе се напред и се притисна към гърдите му. — Не се изразявам много добре, само знам какво изпитвам. Не знам въобще дали да казвам нещо! — Взря се в очите му. Стори й се, че двамата с Едуард водят разговор, който нямаше нищо общо с думите, които произнасяха. — Обичам те, Едуард. Искам да спя с теб. Не желая да говорим повече, особено за Оливър. Точно сега просто искам да съм с теб и да забравя всичко.

— Нямаш представа какво означава това за мен.

— Знам. Мисля, че знам. Поне знам какво означава за мен. — Маги го погали по лицето, направи й впечатление колко хубав изглеждаше, умните му, честни очи бяха впити в нейните, когато обхвана лицето й с ръце.

Едуард се изправи, вдигна Маги на ръце и я внесе в къщата като малко дете.

Спалнята представляваше дълго като галерия помещение точно под стрехата на къщата. Като останалата част на преустроената плевня, то представляваше нещо подобно на пещерата на Аладин със съкровища, събирани дълго време. В дъното на стаята имаше голямо легло, покрито с кървавочервена покривка. Маги се хвърли върху него и сплете ръце под главата си.

— Изумителна е, Еди — каза, като плъзна ръка по покривката. — От какво е?

— От козя вълна. Боядисана, разбира се. От Узбекистан. Поне така ми обясни продавачът. Твърдеше, че е поне на двеста години, но аз предполагам, че е добавил една нула от себе си. — Едуард беше трогателно нервен. Седна до нея и сложи ръка върху ханша й. Маги се надигна от леглото и свали джинсите си. Едуард се съблече. Раменете му бяха по-широки, а гърдите му — по-космати отколкото предполагаше. Космите му бяха копринено меки като килима от камилска вълна. Той я притисна здраво.

— Маги… по-красива си, отколкото съм си представял…

— Представял ли си ме гола, Едуард?

— Безброй пъти, това е моят грях. Затова съм такъв поклонник на краката ти. Единствено тях виждам редовно съвсем голи. То е като обещание за нещо, което ще се случи…

— Значи не си разочарован?

— Не. Тялото е едно от малкото неща, които изглеждат по-добре в действителност, отколкото в сънищата. — Започна да я гали с нежните си, но опитни ръце. — Но това не се отнася за мен, разбира се. В моя случай очакването сигурно е по-примамливо от действителността.

— Грешиш, Едуард. Много грешиш. Чувствам се прекрасно с теб.

— Маги, мога ли да те попитам нещо? Знам, че не искаш да говориш, но искам да ти задам само един въпрос. Това единствен път ли ще бъде? Първи и последен?

— Ох, Еди, скъпи Еди, просто не знам. Моля те, хайде да не говорим какво ще се случи по-нататък… Не умея да предричам нещата.

— Добре. Това е достатъчно. Дори да е само този път, и това ми стига. Обичам те, Маги. Поне в това съм сигурен.

Няколко часа по-късно Маги влезе с колата в двора и я паркира до задната стена на конюшнята, близо до къщичката на Имоджин. Къртис го нямаше, поне колата му с изключително крещящ цвят липсваше. Къртис беше пенсиониран играч на крикет от Западните Индии 4 4 Карибските острови. — Б.пр. , който живееше с Имоджин, макар и да не бяха женени. Тя казваше за него, че е „функционалният еквивалент“ на съпруг, Маги внимаваше да се държи коректно и го наричаше „партньорът на Имоджин“, макар повечето хора в долината в зависимост от настроението си да казваха за него или „любовникът на Имоджин“, или „онзи черен негодник“. Когато влезе, Маги я повика по име. В долината никой не чукаше на вратите.