Джулиет Мийд - Близки непознати

— Утре заминаваме за Щатите, Модж. Ще се видим след няколко месеца.

— Разбира се. Къде си тръгнала? Ако искаш се отбий при мен да се чукнем за довиждане.

— Може би. Ако имам време. Имам да върша някои неща и не знам колко ще се забавя.

— Аз съм си вкъщи. Ако искаш да се отбиеш, заповядай! Тъкмо ще си вземете довиждане със Самсон.

— Самсон ще се радва, че ме няма. — Маги махна с ръка, докато ги отминаваше.

Едуард седеше в градината, когато тя влезе през портата.

— Здравей, скъпа! Прекрасна вечер, нали? Какво носиш? Шампанско! Ако знаех, че ти дошло наум нещо толкова официално, щях да си сложа сако и вратовръзка. Чакай да донеса чаши. Можем да поседим тук и да наблюдаваме патиците.

Като се имаше предвид, че Едуард Арейбин не се занимаваше с градината си, не беше женен и не даваше вид да се интересува от онова, което го заобикаляше, той имаше една от най-прекрасните градини в околността. Седнала на стол с поглед към реката, Маги му завидя заради изключително спокойната атмосфера.

— Освен материалите, които ще напише за Америка, Оливър има възможност да направи серия по телевизията.

— Така ли? Каква серия?

— Не му остана време да ми каже — може би как англичанинът усеща Юга.

— Би било интересно… Сигурно много ще му помогне в кариерата. Как си представяш да си омъжена за телевизионна звезда, Магс?

— Възможно е да има някои предимства.

— Като например? Фолио, посветено на него в списание „Здравей“?

— Е… Може би пари.

— Не разчитай, ако я прави за Би Би Си.

— Поне като първа стъпка.

— Несъмнено. Не изглеждаш особено щастлива, Маги.

— Така ли? Напротив, щастлива съм, дори много — заяви твърдо тя. — Може ли да ми сипеш още, Едуард? Радвам се за него. Не че не бих искала и на мен да ми се представи подобна възможност. Но Оливър ще се справи по-добре от мен. Сигурна съм, че операторът ще остане доволен от него. Да не говорим за публиката.

— Дали не усещам нотка на професионална завист?

— Може би съвсем мъничко. Едуард, човек не би могъл да завижда на собствения си съпруг! Поне аз не мога.

— Защо не? Аз пък мога да завиждам на всекиго за всичко.

— Е, когато си женен е различно.

— Сериозно? Не знаех. — В гласа му се долови нотка на копнеж.

Маги не можа да измисли какво да отговори, затова се загледа към реката, която течеше в края на градината и се престори, че вниманието й е погълнато от двойка лебеди. Докато седеше, по-скоро чувствайки, отколкото виждайки слънцето зад гърба си, изпита изненадващо спокойствие и увереност.

— Тук е прекрасно — каза мило Маги. — Колко е хубаво реката да тече до градината ти. Знаеш ли, като си помисля за замяната, установих, че никога не бих могла да напусна долината завинаги. — Маги се ядосваше на себе си. Не беше дошла, за да говори за градината на Едуард или да води банален разговор за размяната. Тя свали ботушите си, кръстоса крака и ги опря в скута на Едуард. Той сведе поглед към тях и докосна едната й пета.

— Имаш забележително красиви крака, Маги. Май никога не съм виждал толкова хубави крака.

— Това, което казваш, е много странно, Еди. Отсега нататък ще ги гледам в нова светлина. — Тя вдигна краката си няколко сантиметра нагоре и се престори, че ги разглежда критично, преди да ги отпусне.

— Струва ми се малко глупаво да седим тук и да обсъждаме Оливър.

— Защо, Еди? — Маги не пожела да го погледне в очите. — Като че ли не сме го правили толкова пъти.

— Вярно, но имам чувството, че ме отбягваш.

— Така ли? Не е вярно.

— Напротив. Не съм те виждал цял месец. Не се обади. Миналата седмица се срещнахме в хлебарницата и когато ме видя, подскочи като котка и изхвръкна от магазина.

— Бях оставила Артър в колата.

— Не е вярно, Маги. Последвах те от магазина и те наблюдавах. Седя в колата десет минути, там нямаше никой. Дори малко човече.

— Сигурно съм забравила.

— Защо ме отбягваше? Заради последния ни разговор ли?

— Не. Всъщност, да. Наистина те отбягвах в известен смисъл. Струва ми се, че не знам как да се държа.

— Нали казахме, че това няма да се отрази върху отношенията ни? Смятах, че ще се правим все едно нищо не се е случило.

— Нищо не се случи.

— Точно така.

— Тъкмо затова дойдох да те видя, Еди. — Маги се наведе, откъсна една маргаритка от поляната и започна да скубе листенцата й, свела очи надолу. Устата й пресъхна и когато събра кураж, за да заговори, не позна собствения си глас. — Чудех се дали можеш да ми направиш една услуга.