Джулиет Мийд - Близки непознати

— Да. Прав си — отговори бързо Маги. Тя осъзнаваше прекрасно, че Оливър я лъже, цялата история или поне част от нея бе лъжа.

— Виж какво, ако толкова ти пречи, ще откажа вечерята.

— Недей. Не желая да се връщаш. — Вече искаше само разговорът да свърши.

— Магс, ще ти се обадя, когато отида в апартамента, съгласна ли си?

— Не се обаждай, ще включа телефонния секретар. Ще се помъча нощес да поспя поне три часа.

— Значи ще се видим утре в осем часа на Терминал 3, „Юнайтид Еърлайнс“.

Маги пак чу силен смях.

— Сигурен ли си, че си в редакцията, Оливър? — Даде му последна възможност, идеше й да му затвори телефона.

— Разбира се, да не съм изкуфял, Магс. Само че около мен има много хора.

— Добре. Оливър, къде е паспортът ти?

— Паспортът ли? А, да, при мен е… Май съм го пъхнал в чантата. За щастие. Ти само вземи билетите.

— Значи си го сложил в чантата си? Колко странно. Ето, това е късмет. Или предвидливост.

— Да. Магс, опитай се да се наспиш, обещаваш ли? Ще ти се обадя, ако не е много късно. Наистина съжалявам, че не съм при теб, за да помогна. Много още ли ти остава?

— Всъщност не. Почти всичко е свършено.

— Магс, ти си страхотна. Обичам те. Много целувки. Нямам търпение да дочакам до утре.

Маги не отговори. Стомахът й се сви на топка така, че не смееше да промълви нито дума повече.

— Чао.

— Довиждане, скъпа.

Оливър затвори слушалката на автомата и усети гадене. В кръчмата „Орелът и детето“ беше шумно както винаги и той осъзна, че Маги щеше да се досети, че не се намира в кабинета на Питър. Истината беше, че след около час щеше да отиде в редакцията да вземе Пийт. Оливър се прокле. Разполагаше с прекрасно и основателно извинение, че няма да се върне в Бокхемптън. Защо излъга Маги? Защо й каза, че е запланувано второ събрание на редколегията? Никога в „Дейли телеграф“ не се провеждаха две редколегии, събиранията се свикваха само по предварително определен план, а Маги знаеше повече за „Дейли телеграф“ от много тъпаци, които работеха там… Не можеше да разбере защо просто не й обясни за продуцента от Би Би Си и не й каза, че е в кръчмата с няколко приятели, докато изчаква Пийт да се освободи. Винаги когато се чувстваше гузен, той инстинктивно доукрасяваше истината, макар в случая да нямаше нужда от това. Просто му се изплъзна от езика и веднъж изрекъл благовидна лъжа, му беше много трудно да я опровергае. По дяволите. Не искаше да сърди Маги. Искаше да я предупреди, за да не се ядоса за закъснението му, но прекали, излъга я и тя млъкна. Негодник. Сара, новата колежка се промъкна към него, когато той затвори слушалката.

Оливър си мърмореше: „По дяволите, по дяволите, по дяволите…“.

— Мъчно ли й стана на съпругата ти? Неприятности на семейния фронт, а? Да ти донеса ли още една чаша? — гальовно измърка тя.

— А? Не, благодаря, Сара.

— Хайде, Оливър, не позволявай на неприятностите да те сломят. — Усмихна му се и като проява на съчувствие сложи нежно ръка върху рамото му. Тя бе високо момиче, двайсет и няколко годишно, с кестенява коса и широка усмивка, откриваща едрите й бели зъби. Оливър погледна краката й. Не са лоши, каза си, малко равни, той предпочиташе по-голяма разлика между прасец и глезен, но пък й придаваха вид на ученичка. Представи си я с къси сиви чорапки. Напомни му на прекалено израсла капитанка на хокеен отбор. Или по-скоро на дясно крило.

— Извинявай, Сара. Мислех за нещо друго.

— Всички знаем какво ти е в главата, Оли — каза Гюс Бишъп — дебел парламентарен дописник и му намигна, намеквайки за нещо неприлично.

— Е, хайде, принуди ме… Джин и тоник, понеже виждам, че е ред на Гюс да черпи, но тоникът да не е много, Сара, мила…

Сара беше успяла да се вреди на работа в „Дейли телеграф“ случайно, но така добре се беше представила пред Питър Форбс, че той й нареди „да помага“ на Оливър и на други изтъкнати журналисти. Сара дори не криеше факта, че възхищението й бе насочено изключително към Оливър. Още когато се запознаха, му каза съвсем открито, че се надява той да й бъде наставник. Оливър я наблюдаваше както бе застанала до бара и навиваше лъскавата си кестенява коса около пръста си като дванайсет годишно момиче. Ако вечерята свършеше рано, би могъл да се отбие отново в „Орела и детето“ за известна утеха, стига Сара все още да беше там. Маги вече му се разсърди, независимо че бе относително невинен. Ако щеше да се унижава за нещо, поне да имаше защо да изпитва угризения.

Маги затвори. Лия изникна до нея и й подаде чаша, май беше джин с тоник, и Маги я пое.