Джулиет Мийд - Близки непознати

Той протегна ръка.

— Вдигни ме, скъпа…

— Сам се вдигни — сряза го Маги. — Омръзна ми, Оливър. Ти си мързелив, негодник и егоист.

— Последно, искаш ли да се любим?

— Искам да те убия, но всъщност трябва да изчистя печката. — Тя затръшна вратата на кабинета му и слезе в кухнята, за да се оправя със старата печка.

— Много си хубава, когато си сърдита! — извика Оливър след нея.

Най-после Оливър дойде да й помогне. Около единайсет часа вечерта остави купчина книги върху кухненската маса. Маги чистеше сребърните прибори, гневът и малко беше стихнал.

— Магс, когато редиш багажа, сложи и тези книги, нали няма да забравиш? Помисли и от кои дрехи ще имам нужда. В Лорънсвил едва ли ще има книжарница, затова искам да взема тези книги, защото ми трябват. Ще запомниш, нали?

— Ще запомня, Ол. — Не го погледна, а гласът й беше леден.

— Добре. Хайде да се поразвеселим, да пийнем по едно уиски, а аз ще направя списъка, който искаше.

Седнаха в малкия кабинет и стояха до ранните часове на четвъртъка, докато подготвяха справочник на Бокхемптън и Солсбъри за семейство Макарти. Опитаха се да обяснят ясно как да запалят печката, ако неочаквано изгасне, как да използват факса и да включват телефонния секретар, къде се намира кутията с бушоните — нито Оливър, нито Маги успяха да си спомнят, затова се наложи да претърсят къщата, за да допълнят тази точка. Оставиха им и дълъг списък на важни телефонни номера на приятели, лекари, водопроводчици, застрахователни компании, сервизи и други, важни за нормалния живот в Бокхемптън Хаус. Маги добави списък на магазините, които им препоръчваше, както и местните ресторанти, които предпочитаха с Оливър. Когато най-после си легнаха, Оливър изгаси светлината и изрече самодоволно.

— Виждаш ли, Магс? Почти всичко е направено. Утре, можеш да се смяташ за свободна и да си направиш косата.

— Да, точно така! Знаеш ли какво имам да правя утре? Трябва да изчистя градината, да довърша лъскането на среброто, да закача пердетата, да изкъпя кучетата, да си приготвя багажа, както и твоя. Между другото, откъде ти дойде идеята да си направя косата?

— Може би е необходимо. Сигурно ще станеш по-хубава, ще личи, че се грижиш за себе си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? Да не би да се смяташ за Божи дар за жените?

— Хайде, Магс. Беше шега. Престани да се заяждаш. Животът не е толкова лош, а ти се самосъжаляваш…

— Аз да се самосъжалявам! Съвсем не, Оливър. Чест е за мен, че съм неплатена домашна прислужница. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие. Гледам на това като на призвание, честна дума. Никога не съм очаквала нещо повече! Понякога лежа будна и си мисля колко съм щастлива, че се омъжих за теб. Не, за това, че някога си ми изневерявал или си постъпвал подло. Не, ти не си способен на подобно нещо. Ти си образец на предаността, ти си умен, добър, помагаш ми да делим цялата отговорност за живота вкъщи и е удивително, че оценяваш бледите ми нещастни опити. Редовно падам на колене и благодаря на Бога за това, че ми е дал теб. Наистина. Ти си истински Божи дар. Направо чудо. Огромно чудо, дадено от Бога.

Лежаха мълчаливо един до друг в голямото легло с балдахин. Оливър не можа да се въздържи да не каже последната си дума.

— Според мен сарказмът ти поддържа пламенността на отношенията ни, Маги — изрече тихо той.

— Моят сарказъм? За бога, Оливър, точно така. Сега вече наистина прекали. Няма да мръдна и пръста си за теб. Ти никога не си оценявал нищо , което правя, нито пък с колко работа съм затрупана…

— С колко работа? Защо не помислиш аз колко много работя? И какво признание получавам?

— Защо ти е признание? Когато пишеш, ти вършиш точно онова, което желаеш, и то просто е удобно извинение да не се занимаваш с нищо, което не желаеш да правиш. — Тя започна да го имитира. — „Извинявай, Магс, бих искал да ти помогна, обаче съм потънал до гуша в работа.“ „Извинявай, Магс, бих искал да окося тревата, но срокът ме притиска“. „Извинявай, Магс, наистина бих искал да приготвя вечерята, но имам среща с новата мадама от редакцията“, „Извинявай, Магс, с най-голямо удоволствие бих сменил пелените на Артър, но болките в гърба ме свиха отново!“ — Маги вече седеше в леглото и крещеше.

— Престани за минутка, можеш ли? Да не би да искаш да събудиш децата?

— Разбира се, че не! Нали би било ужасно, ако се наложи ти да ги сложиш отново да спят?

— Има много жени, които биха дали мило и драго да имат твоя живот, Маги.