Джулиет Мийд - Близки непознати

— Трябва да привършвам, Питър. Жената ми прави физиономии. Изправен съм пред една домашна криза и трябва да се справя с нея. Това е то да си необходим. — Изпъна единия крак над главата си, понеже някой му беше казал, че болката в гърба му идваше от подколянното сухожилие. — Маги ли? Добре е, прекрасно дори. — Маги му изпрати въздушна целувка. — Изпраща ти поздрави… Непременно ще й предам. — Прати въздушна целувка на Маги от Питър, главният редактор на „Дейли телеграф“. — Да. Вдругиден тръгваме… — Разбира се, че сме готови! Нали ме познаваш, Пийт. Аз съм самата експедитивност. Добре. Тогава ще поговорим. Поздрави.

Оливър се изтъркаля на пода и сложи слушалката на място.

— Пийт ни пожелава приятно пътуване. Каза също, че очаква първия материал за събота. Ще трябва да започна да пиша веднага щом пристигнем.

— Ол, няма да можем въобще да тръгнем, ако не ми помогнеш малко. В списъка има още поне стотина неща, а ти си се търкаляш тук и Бог знае какво правиш…

— Магс, аз работя. — Оливър направи обидена гримаса. — Все пак аз съм този, който печели хляба. Трябва да осигуря храна за децата ни и да се грижа за дълготрайните ни интереси…

— Добре, разбирам, но дори не си подредил кабинета — Маги разпери ръце и посочи бъркотията, — остава ни само още ден и половина, за да свършим всичко. Помолих Лия да подреди багажа на децата и да оправи леглата, госпожа Мейсън ще дойде, след като тръгнем, но ти трябва да се справиш с тази стая, трябва да си приготвиш багажа и…

— Маги, боя се, че ти ще трябва да свършиш всичко това вместо мен. Пийт току-що ми каза, че утре следобед трябва да бъда на събранието на редколегията. Искат да видят плана и Пийт казва, че трябва да бъда там, в случай че някой се опита да провали работата… — Сега със сгънатото си коляно се опитваше да докосне пода. Маги го гледаше безизразно.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че утре ще заминеш за Лондон? За бога, Ол, в осем часа в петък трябва да бъдем на Хийтроу! Как ще заминеш утре? Това означава, че ще се върнеш чак вечерта! Знаеш, че трябва да натоварим колата, а аз не мога…

— Помислил съм и за това. Понеже ще тръгна, след като свърши редколегията, трябва да бъда тук до осем вечерта. Ще замина с влак, за да нямам проблеми с движението. Трябва да тръгна много рано, защото преди редколегията ще се срещна с новото момиче на обяд и заедно ще обмислим идеите ми, понеже после тя ще ги редактира. Ти само ще трябва да ме вземеш от гарата и тогава ще свършим всичко заедно…

Маги най-после се отпусна и седна на пода.

— Ол, не постъпвай така с мен. Не мога да го понеса. Ти май се шегуваш, нали?

— Маги, как си представяш, че въобще можем да си позволим това развлечение? Ако не беше „Дейли телеграф“, нямаше да заминем. Не мога да се обърна към Пийт и да му кажа: „Съжалявам, шефе, но не мога да дойда на редколегията, защото Магс иска да седя върху куфарите, докато тя ги затваря“, нали, скъпа? — Маги поклати глава недоумяващо. — Това не е някакво обикновено материалче от осемстотин думи за рубриката „Живот в провинцията“, което ще плати пътуването, нали? Искам да кажа, че колкото и добра воля да имам, скъпа, тъкмо ти каза, че не искаш да работиш през следващите няколко месеца… но все пак някой трябва да го прави… Това е работа, Маги. Знам, че ти е много трудно да го проумееш в положението си на неработеща дама, но аз имам известни задължения… Хайде, Маги, нали сме един екип, помниш ли?

— Екип, как не. Ти заминаваш и се забавляваш, докато аз върша цялата работа. Екип! Ако има нещо, с което не мога да се примиря, Оливър, това е, че се отнасяш така снизходително с мен, сякаш съм идиот, който никога през живота си не е работил. Непоносим си. Просто не мога да повярвам, че постъпваш така. Не мога да си обясня защо се омъжих за теб. Никъде не искам да заминавам. Направо не си заслужава.

Оливър, който все още се подпираше на пода, й се ухили.

— Знаеш ли колко си сексапилна, когато дишаш така тежко. Искаш ли да го направим набързо тук или предпочиташ да се качим горе и да се любим пълноценно?

— Гледай си работата, Оливър.

— Аааах… бедничката. Бедната Маги.

— Ти никога нищо не приемаш на сериозно, нали? Никога не мислиш за другиго, освен за себе си. Въобще не слушаш какво ти говоря.

— Чувам те, чувам те, Маги — каза Оливър многострадално, докато продължаваше да прави упражнения с коляното.

— Не е едно и също, Ол. Може да ме чуваш, но въобще не ме слушаш. Тръгвам. Не мога повече да гледам самодоволната ти физиономия, подлец такъв!