Джулиет Мийд - Близки непознати

— Чудесно, Лия, много ще ми помогнеш. Виж какво, ще отида да полея розите още веднъж, извикай ме, когато Ол се обади. — Маги целуна Лили и Артър по главите и излезе в градината.

Беше прекрасен летен следобед, наистина топъл и Маги постоя малко да се порадва на последната вечер в Бокхемптън. Градината изглеждаше много по-добре. Бил Гордън, свадлив и особняк старец, който постоянно мърмореше защо „онези в Уестминстър“ трябвало да връщат отново смъртното наказание, имаше златни ръце и винаги, когато го извикаха, градината като че ли разцъфваше. Откакто се преместиха от Лондон, решиха да планират почивката си не през лятото, а през пролетта, тъй като и двамата с Оливър обичаха летата в Уилтшър. Сега, когато Лили поотрасна и през септември щеше да тръгне на училище, нямаше да имат свободата да пътуват в чужбина. Това означаваше, че нещата ще се променят и Маги усещаше, че навлиза в нов период — щеше да води заседнал живот с определена програма, щеше да тича до училището и обратно, животът й щеше да се върти само около семейството, навлизаше в средна възраст и се чувстваше посредствена… Не че не искаше да замине за Щатите, в известен смисъл й се искаше. Седна на въжената люлка на Лили под ябълката и си представи как щеше да изглежда градината след месец, когато любимите й рози разцъфнат, както и ароматният грах, който двете с Лили засадиха. Въпреки спокойната вечер, изпита някакво предчувствие. Чувстваше се неудобно с Оливър, повече от когато и да било. Отношението му към нея се променяше незабележимо. По-рано, когато му се сърдеше, той или правеше опити да се пошегува, за да й мине, или млъкваше. През последните няколко седмици почти нямаше случай да не се скарат и разправиите им по-скоро охлаждаха, отколкото изглаждаха проблемите им в леглото. Това, че щяха да прекарат два месеца сами, не предвещаваше нищо добро. Колкото повече се караше с Оливър, толкова повече мислеше за Едуард. Не беше го виждала откакто беше на вечеря при него. Предишната седмица се сблъскаха в хлебарницата, но Маги изхвръкна от магазина набързо, като едвам изрече някакво извинение през рамо. Едуард я изгледа озадачен, не точно обиден, но наистина малко смутен. След това разтреперана прекара десет минути в колата си, а оттогава той не се бе обаждал по телефона. Маги бе сигурна, че дори не се бе опитвал да я търси, защото оставяше телефонния секретар непрекъснато включен, в случай че той позвъни. Погледна часовника си. Шест без петнайсет — трябваше да се размърда, за да свърши всичко, докато Оливър се върне.

Един час по-късно чу Лия да я вика, пусна маркуча и се затича да се обади.

Когато се втурна в къщата, Лия я изгледа разочаровано.

— Новините не са добри, Маги.

— Какво? Да не би да му е станало нещо?

— Не, добре е. Забавил се е.

— Ол? Здравей. Къде си?

— Все още в града, Магс. В редакцията.

— Ох, Оливър . Защо?

— Тук стана голяма бъркотия, Магс. Съжалявам, скъпа, налага се да направим още една редколегия. Тази вечер, по-късно. Пийт запланува второ събрание. — Гласът му трепна. — След това пък трябва да вечерям с Пийт и някакъв глупак от телевизията — има възможност да направим телевизионна серия, Магс. — Сниши глас. — Точно сега не мога да ти кажа повече, ако ме разбираш. Още е много рано. Идеята беше на Пийт, не искам да изпусна толкова добра възможност. Искат да направя шест серии за Южните щати, но преди да тръгнем, ще трябва да се видя с продуцента. Такава възможност се случва веднъж в живота. Много съжалявам, Магс. Нищо не ми остава, освен тази вечер да спя тук и да се срещнем на летището. — Маги чу доста силен шум около него, естрадна музика от 70-те години и нечий смях. Изведнъж изстина.

— Оливър? Къде се намираш?

— Нали ти казах? В редакцията, в кабинета на Пийт. — Оливър държеше слушалката, здраво стиснал зъби и затворил очи, за да не гледа препълнената кръчма. — Всички са тук — искат да променим приложението в таблоидно, нали знаеш, да стане като на „Таймс“, но всичко е доста сложно. Налага се да остана, Магс. Питър настоя. Млъкнете, де! Дори не чувам какво говоря!

Маги чу, че шумът малко утихна.

— Оливър, не виждам защо трябва да оставаш. Можеш да се върнеш с колата и по-късно. След вечерята. — Оливър въздъхна шумно.

— Маги, не мога. Не знам кога ще свършим, нали ги знаеш какви са тези от телевизията? Но така или иначе не взех колата, забрави ли? Виж какво, ще се реванширам. Утре вечер, когато пристигнем в града, двамата с теб ще излезем и ще отидем в най-хубавия ресторант в Лорънсвил. Съгласна ли си? Наистина съжалявам, скъпа. Давам си сметка, че те оставям в критичен момент, но това тук е важно. Представи си какъв удар ще мога да направя в телевизията. Сигурен съм, че Лия ще ти помогне.