Джулиет Мийд - Близки непознати

Оливър откара Лия до гарата в пълно мълчание, но и тя не направи опит да го наруши. На заминаване не му отправи покана да отиде в Брисбейн, както на Маги, а само му подаде ръка, благодари му, че я откара, метна на рамо раницата, взе куфара си и се отдалечи. Оливър подкара колата бавно, към „Лисицата с жартиерите“ в Комптън Еш. Когато стигна там, кръчмата беше празна и Джон, вечно намусеният барман, като че ли се подразни, че има посетител.

— Здрасти, Оливър. Тъкмо се канех да затварям.

— Направи ми услуга и не затваряй, Джон. Ще те възнаградя. Дай ми двойно уиски, моля те. — Джон се учуди, но изпълни поръчката.

— Ще играеш ли в събота, а, Оливър? Или отново се връщаш в Америка?

— Моля? — Оливър се беше разсеял. — А, да, имаш предвид крикета ли? Още не знам. Може би ще трябва да се върна в Щатите.

— Не е лошо, ако отиваш за малко — изсумтя Джон. — Нямам нищо против да се разходя из екзотични места по света, не че някога съм имал възможност, като стоя по цял ден тук зад тоя глупав бар с дядковци, които пият една бира по два часа.

— От мен не можеш да се оплачеш, Джон. — Оливър въртеше писмото в ръка, обръщаше го ту на една, ту на друга страна, докато четеше единствената дума, „Оливър“, написана с познатия едва разбираем почерк на Маги.

— Да предположим, че не мога — призна неохотно Джон. — Някакви проблеми ли имаш?

— Няма такива, на които уискито да не помогне.

— Твоя работа. Аз самият не пия следобед.

Оливър се сдържа да не го попита: „Защо в такъв случай държиш кръчма?“, но отнесе повторно напълнената си чаша в нишата в дъното на кръчмата. Отвори плика с разтреперани ръце.

— Скъпи Ол — прочете и слабата му надежда помръкна. Тя не го мразеше. Желаеше да започнат всичко отначало. Използваше обичайното обръщение.

Скъпи Ол,

Помолих Лия да ти донесе писмото, в случай че нямаме възможност да говорим по телефона в близките дни. Лия реши, че цялото това положение й е омръзнало, поиска да напусне и не я обвинявам. Аз също бих искала това да приключи. Много мислих за всичко, което стана, но признавам, че се чувствам почти като във вакуум, защото двамата не сме разговаряли. Смятам, че е време и двамата да пораснем, да престанем да се държим като деца и да поемем отговорностите си.

Гърлото на Оливър се сви. Тонът й беше точно такъв, какъвто го очакваше или както двамата с Кристи предполагаха. По-надолу сигурно щеше да каже, че желае да започнат отначало и да се постараят повече. Продължи да чете.

Давам си сметка, че не бях добра съпруга, поне не такава, от каквато ти имаш нужда и съжалявам за това. До известна степен всичко, което се случи, се дължи на моята грешка. Наистина не смятам, че ме напусна, понеже написах онази книга — дори ти не би могъл да бъдеш толкова тесногръд, нито пък, защото съм преспала с Едуард, не би могъл да бъдеш и такъв лицемер, нали? Напоследък не ти е било лесно да живееш с мен. Не мога да си обясня защо в миналото не успях да те задоволя. Но всичко, което се случи през последните няколко седмици, ме накара да се замисля основно. Даде ми истински урок, предполагам, и на теб. Би било прекалено да очакваме децата да разберат, че сме престанали да се обичаме — мисля, че това е най-верният израз, защото ако им кажем, че никога не сме се обичали, биха се почувствали много нещастни, но непременно трябва да се опитаме да помислим за нашето и за тяхното бъдеще.

— Джон, може ли още едно уиски? Голямо. — Оливър дори не чу как Джон неодобрително изцъка, докато пълнеше отново чашата му.

Много ми е трудно да изразя мислите си. Например даваш ли си сметка, че през шестте години откакто сме женени, ние никога не сме си писали? Може би затова ми е толкова трудно да ти пиша сега. Е, ти винаги си казвал, че писането не ми върви, макар и много да се старая. Може би си имал право. Просто никога не стигам до същината на въпроса, нали? Сега обаче трябва да го направя. Казах ти вече, че мислих много, разговарях с някои хора и смятам, че трябва да започнем отначало. Да приключим с всичко досега, да отправим поглед напред ида се опитаме да бъдем щастливи с някой друг. Може би, би било по-добре, по-смело и по-благородно, ако продължим и постоянстваме в нашия брак, но стигнах до решението, че вече всичко е ясно — ние никога няма да бъдем щастливи заедно, така и децата няма да имат добро семейство.

Оливър прочете пасажа още веднъж.

Не знам доколко е сериозно отношението ти към Кристи. От онова, което съпругът й ми разказа, разбирам, че тя е дълбоко влюбена в теб. Вероятно двамата си приличате. Ние с теб вървяхме по различни пътища до олтара, а и след това. Според мен и на двамата отдавна ни е ясно, че нещата са много зле, ти се опитваше да се правиш на забавен и си вършеше, каквото пожелаеше, аз пък се опитвах да се справя като смятах, че те превъзхождам, чувствах се ощетена и не се занимавах, с каквото желаех. Не се получи и сега не би могло да се получи. Просто не те обичам. Надявам се да не ти прозвучи много неприятно, но съм съвсем сигурна, че ще си отдъхнеш, не вярвам и че ти си ме обичал, освен в отделни моменти. Така че по-добре да приключим. Да се разведем, да се разделим или както предпочиташ. За мен няма значение точно как ще бъде, не бързам, за да се омъжа отново. Мисля, че никога повече няма да ми се прииска да се омъжа. Прекалено страхлива съм, за да рискувам втори път да се разочаровам толкова дълбоко. Длъжна съм да ти кажа още две неща — предложението ми отпада, ако не се съгласиш Лили и Артър да останат при мен. Не искам да кажа, че няма да ги виждаш, но те ще живеят при мен. Второ — що се отнася до практичните неща като къщи, пари и тъй нататък, бих искала да остана още няколко седмици тук, после сигурно ще се върна в Англия и тогава ще уредим тези въпроси. Не желая адвокати и тем подобни. Как ти се струва предложението ми? Сигурна съм, че не е добре написано, но този път си спести червената химикалка. Исках само да разбереш главното и да кажеш да или не. Наистина се надявам да се съгласиш.