Джулиет Мийд - Близки непознати

— Защо не? — Лия сви рамене. — Ти как го направи?

— Но къде са те? Как са? Тя защо не се обажда?

— Както ти казах, в събота вечер излезе на среща. Децата са добре. Нейният съпруг — посочи тя към Кристи — извика лекар и той ги излекува. След като ме остави на летището, Маги реши да ги заведе отново край морето. Тя е добре. Поръча ми да ти предам следното: чувстват се прекрасно, ще постоят на Холдън Бийч известно време, ако искаш, там можеш да ги намериш. Каза, че във вторник ще се опита да ти се обади, ако й остане свободно време.

— Ако й останело свободно време ли! — изкрещя Оливър. — Тази жена направо е превъртяла!

— Оливър, моля те, мери си приказките — намеси се меко Кристи. — Остави Лия да довърши каквото има да каже. Не личи нещо да не е наред. Сигурна съм, че Гейб е предложил на Маги да отиде на Холдън Бийч.

— О, той й предложи много неща, но идеята да се върнат на брега беше нейна. Каза да ти предам, че ще поработи върху тена си. Тя е добре, повярвай ми. Изглежда чудесно. На вас, госпожо Макарти, поръча да предам, че много харесва вашата къща.

— Радвам се да го чуя — отвърна вежливо Кристи, без да вдига очи.

— Така че, ако ме извините, само ще си взема нещата и дим да ме няма. Ол, би ли ме закарал отново на гарата? Оттам заминавам направо на летището.

— Не. Исках да кажа да де, но още не. Трябва да уредим всичко, да поговорим…

— Всичко е уредено. Маги ми плати до края на месеца, тя настоя така, макар че не я предупредих две седмици по-рано. Почакайте само да си събера нещата и след малко отново ще дойда при вас. О, да, преди да съм забравила. Маги ми предаде писмо за теб, Ол, в случай че не успее да ти позвъни. — Лия хвърли бледосин плик върху масата, кимна на всекиго поотделно, усмихна се широко и отскочи до апартаментчето, в което живееше.

На Лия, която бе пъргава и решителна млада жена й бяха необходими само двайсет минути, за да премахне от апартамента следите от присъствието си след четиринайсетмесечно обитаване. Остави чантите си до колата на Оливър, тръгна по алеята до старата плевня, където в пощенската кутия пусна подобен син плик за Едуард Арейбин.

Кристи изчака, докато свърши обяда и двамата с Оливър останат сами.

— Няма ли да отвориш писмото от Маги? Не искаш ли да разбереш какво ти пише?

Оливър я изгледа тъжно.

— Май не. Знаеш ли, Кристи, в неделя бях готов да говоря с нея и да й кажа истината. Сега не знам дали бих могъл да го понеса. Ами ако е решила да се върне? Ако е решила да остане при Гейб?

Кристи го изгледа поразена.

— Това не е възможно.

— Какво да й отговоря? Поне по телефона бих имал превъзходство, бих поел инициативата. А сега… — посочи с треперещ пръст обвинително плика, — вътре може да пише всичко. Все едно че е бомба.

Кристи хвана ръцете на Оливър.

— Оливър, скъпи мой, в събота обсъдихме всичко заедно. Не си променил решението си, нали?

— Не. Освен ако ти не си — изрече печално Оливър.

— Тогава знаеш как трябва да постъпиш. Нищо не се е променило. Колкото и да е болезнено, доброто на децата налага да постъпиш правилно. Трябва да забравиш, че съм тук и първо да се оправиш със семейството си. Нали така се споразумяхме? В края на краищата и двамата ще постъпим така, както е най-добре. Никакво връщане назад, нали?

Оливър кимна.

— Добре. Но не искам да отворя писмото. Защо ти не го прочетеш и не ми кажеш какво пише?

— Не мога да направя това, Оливър, колкото и да ми се иска. Толкова ми се ще да те излъжа и да ти кажа, че всичко ще бъде наред между нас, но не мога. Това е твоя работа. Обичам те, винаги ще те обичам, до края на живота си и след това, но повече не можем да отлагаме. Трябва да постъпиш както е правилно. Ти си добър човек. Това е една от многото причини, поради които те обичам.

Лицето на Оливър видимо просветна, подкрепен от безграничното доверие на Кристи в благородството му.

— Добре, ще изчакам, докато закарам Лия на гарата, после ще се отбия в „Лисицата“ и ще го прочета. Мисля, че трябва да бъда сам.

— Ще те чакам тук. Не се бави, моля те. Ако ни остава само тази вечер да бъдем заедно, нека да се възползваме от нея, както трябва.

Оливър отпусна глава в скута й.

— Не казвай това, Кристи, само не го казвай. Разкъсваш сърцето ми. По дяволите, предпочитам да умра.

— Хайде, върви и намери момичето. Аз ще отида да се изкъпя. — Стана от масата и му се усмихна сърдечно. — Ей, Оливър, не го забравяй. — Подхвърли писмото в скута му. — И не забравяй последните ни седмици.