Джулиет Мийд - Близки непознати

С обич

Оливър препрочете писмото три пъти. Маги не го искаше повече. Не желаеше да се върне при него. Дори не беше огорчена. Не му се сърдеше. Пътят бе широко открит пред него. Маги му даваше картбланш, само искаше децата да останат при нея. Беше свободен да си изгради нов живот. Маги беше добре, не усещаше нищо тревожно, щеше да се върне по-късно и да се разберат. Би могъл да й отстъпи апартамента, даже и Бокхемптън. Е, може би не чак Бокхемптън. Но би могъл да направи ипотека на къщата и да й даде пари в брой. Остана да седи в кръчмата като вцепенен. С Кристи бяха говорили, че не могат да изпълнят мечтите си за сметка на Маги и децата. Смятаха, че Маги естествено би поискала да се върне при съпруга си в къщата и ако Оливър е честен мъж, тогава къщата и съпругът й биха й били поднесени на тепсия заедно с всякакви угризения и обещания за вечна вярност. Тогава Оливър плака, Кристи също, но прояви желязна твърдост и убеди Оливър, че това е единственият почтен начин, по който трябваше да постъпи. Тъкмо тогава Маги, която толкова мразеше и от която се боеше, отвори широко вратите пред него и му посочи друг път. Оливър пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и тръгна, клатушкайки се, към бара.

— Смятам все пак да играя в събота, Джон.

— Значи няма да пътуваш?

— Засега не. Джон, случайно да имаш шампанско в хладилника? Някоя изстудена бутилка?

— Имам две бутилки „Болинже“ за всеки случай, не че много го търсят местните негодници.

— Дай ми една, не, всъщност ще взема и двете.

Джон пое дълбоко дъх и наклони глава.

— То е скъпо, Оливър. Не расте по дърветата, нали знаеш.

— Не ме е грижа. Взимам го. Веднъж се живее, Джон.

— Щом казваш.

По-късно същата вечер Едуард Арейбин седеше в градината, загледан към реката и потупваше по коляното си все още неразпечатаното писмо в син плик. Както Оливър не смееше да го отвори, така и той се боеше от съдържанието му. Не си сипа някакъв алкохол, за да укрепи нервите си, а просто седеше и мислеше за Маги. Тя не отговори на няколкото съобщения, които й остави през уикенда. От дни не бяха се чували. Когато се прибра вкъщи от „Бишъп & Муди“ и откри писмото в пощенската кутия, помисли, че се е върнала в Бокхемптън и първото му желание бе да се втурне незабавно натам, без дори да прочете писмото. Но щом му беше писала, вместо да позвъни по телефона и да дойде лично, той си помисли, че онова, което е искала да каже, му го съобщаваше официално, написано на хартия и бе длъжен да го прочете. Отвори го с разтреперани ръце.

Скъпи Едуард,

Ти винаги си ми бил толкова добър приятел, а аз дори не проявих вежливостта да ти се обадя, след като ме търси няколко пъти. Сега ти пиша, защото исках Лия да пусне писмото — тя се връща в Англия довечера, а има неща, които бих искала да ти обясня.

Едуард си отдъхна дълбоко. Поне не се е прибрала вкъщи. Поне в същата тази минута не се гушкаше щастливо с Оливър на километър и половина разстояние. Продължи да чете.

Реших да остана тук още известно време. Малко се сблъскахме с Оливър, понеже разбра за нас, беше се разбеснял и понеже съм написала роман, както и за още много други неща.

Едуард нямаше представа за какъв роман става дума. Продължи да чете.

Смятам, че дълго време бях глупачка, но макар сега да реших, че не е чак толкова лошо, няма защо да бъда такава до края на живота си. Ако в миналото съм правила грешки, това не означава, че ще трябва да продължавам да греша, нали? Струва ми се, че щом мога да го призная, значи може би всичко е наред. Понякога най-трудният урок е да разбереш кои мостове да изгориш и по кои да преминеш. Писах на Ол, че съм доволна, че бракът ни привърши — все пак и двамата не бяхме щастливи, макар че в края на краищата какво означава щастието? Сигурна съм, че не знам. Не мога да разбера и какво представлява любовта — струва ти се, че е някъде в стаята, че е нещо познато и определено, но не мога да я осъзная напълно. Както и да е, въобще не бих искала да се чувстваш отговорен за каквото и да било. Ти нямаш нищо общо със станалото. Поначало не е трябвало да се женим с Оливър и ако това, че се любихме с теб има някаква връзка с разтурянето на брака ни, поне едно добро нещо се е случило. Моля те, не се обвинявай. Когато през последните години сме разговаряли с теб, много често съм имала усещането, че истински ме разбираш, че ме обичаш и си ми казвал толкова много неща, които дори не бих изрекла на глас — просто искам да ти кажа каква благодарност изпитвам към теб. Споделяла съм с теб, че Оливър непрекъснато ме лъжеше — за това какво изпитва към мен, къде е бил, с кого е бил, за него самия — всъщност всичко това ме разстройваше. Както ти веднъж каза, вероятно съм прекалено голяма романтичка, за да се омъжвам. Вероятно и мерникът ми е много висок. Или пък твърде нисък. Може би съм и много страхлива. Но никога не се е налагало да лъжа теб. Не желая да изпитваш задължение към мен — не бих могла да го понеса. Нямам представа кога ще се видим отново. Не знам и какво ще правя. Просто ми се иска да поседя тук и сама да намеря изход. Мислих за схващането ти, че жените взимат решенията. Вероятно силните, оправни жени. Нямам чувството, че съм стигнала до някакви решения, освен това да не се разправям повече с Оливър, нито пък да го моля да се върне при мен. Едуард, скъпи Едуард, нямам никаква представа как ще се оправя. Но веднъж в живота си ще се опитам да правя това, което желая. Ще се върна в Англия след няколко седмици — трябва да уредя някои практически неща с Ол. Не очаквам нищо от теб. Не желая нищо от теб. Само изпитвам огромна благодарност за всички случаи, когато си ми помагал и за това, че те има. Може би ще се видим, когато се прибера вкъщи. Вкъщи? Вече не знам къде е домът ми.