Джулиет Мийд - Близки непознати

— В това има нещо — изкикоти се Луси. — Искам да кажа, ако си имаш един бабуин вкъщи, а също една-две мишки, би могла да бъдеш относително доволна…

Времето минаваше неусетно, спокойно и бавно както това става само в провинцията в средата на седмицата. Никой не бързаше да си тръгва, нито един от присъстващите не се интересуваше особено какво впечатление прави, нямаше някакви наболели теми за обсъждане, а като се изключат двамата натрапници от Лондон, гостите на Едуард щяха да се видят отново, ако не на следващия, то непременно на по-следващия ден. Това изпълваше вечерта с добро настроение. Малко след полунощ малката компания все още седеше около дъбовата маса.

— Еди, трябва да тръгвам. Казах на Лия, че ще се прибера рано.

— Не, не бързай. Чудесно знаеш, че още е рано. Няма да ти позволя да разваляш компанията, след като живееш най-близо и има кой да се грижи за къщата ти. — На Маги се стори, че Едуард Арейбин изгледа доста многозначително приятелите си от Лондон.

— Хайде, Майк, трябва да тръгваме — изрече Ричард твърдо, но изобщо не се помръдна. — Може би едно малко уиски, стари друже, и тръгваме.

— Хайде, стига, Дик. След вечеря не сервирам алкохол на хора, които ще пътуват с кола. Това е един от малкото ми принципи.

— Винаги бихме могли да останем да спим тук, нали, Едуард? Утре нямам какво толкова да правя, а ти, Майк? — Ричард хвърли през масата изпълнен с надежда поглед на приятеля си.

— Боя се, че не е възможно. Рано сутринта трябва да ръководя един аукцион, а на вас ще ви е много по-удобно, ако си тръгнете сега, когато няма движение… — Едуард се изправи на крака, без да даде възможност на Майк да отговори.

На Едуард му бяха необходими няколко минути, за да накара двамата мъже да си вземат довиждане и да ги изпрати до вратата. Когато се върна, Чарлс и Луси бяха подновили спора си за редицата кипариси в градината, а Маги лениво търсеше чантата си.

— Магс, едно уиски набързо. Тази вечер нямахме възможност да си поговорим като хората. Хайде, ела и седни до огъня — хвана я здраво за ръката. — Не се притеснявай. Рано е.

— Ами… — Маги се отпусна на дивана, беше твърде изморена, за да тръгне към къщи и да си легне, беше благодарна на Едуард, че възпря опитите й.

— Чарлс, трябва да тръгваме.

— И аз исках едно уиски… — започна Чарлс.

— Стига ти. Достатъчно пи тази вечер. Еди каза, че утре има много работа.

Маги пак понечи да стане, но ръката на Едуард я спря.

— Нямам нищо за утре. Само исках да се отърва от онези натрапници. Можете да останете, ако желаете. — Поканата му не беше много настойчива.

— Безкрайно ти благодаря, приятелю. Едно чисто, ако може? — Чарлс отново седна на стола.

— Чарлс! — Луси изсъска името му като същинска кобра. — Не мислиш ли, че е време да тръгваме?

Съвсем стандартен край на вечеря. Маги и Чарлс се надигнаха с наведени глави, неуверени дали не бяха преминали границата на гостоприемството, а Луси стоеше, вече облякла палтото си, хванала дръжката на вратата. Чарлс най-после тръгна след нея, а Едуард и Маги се усмихнаха един на друг, когато чуха гласа на Луси да звънти към нощното небе:

— Няма, разбираш ли, просто няма да понеса алпинеум в градината. Това е съвършено достатъчна причина за развод, чуваш ли ме, Чарлс?

— В такъв случай звучи ми като страшно хубава идея…

Едуард докосна чашата си до тази на Маги. Сивите му очи й се усмихваха, а с другата си ръка приглади назад гъстата си коса.

— Най-после сами. Е, прекрасна моя, какво те тревожи?

Маги затвори очи, потърка ги уморено, без да я е грижа дали размазва грима си. Пред Еди нямаше защо да се преструва.

— Толкова ли ми личи? Никога не съм била добра актриса. Чувствам се такава глупачка, Едуард. Миналия месец навърших трийсет и пет години.

— Магс! И да не ми кажеш! Щях да ти направя торта.

— Няма за какво да се хваля. Не ме разбирай погрешно, Едуард. Не искам да кажа, че съм потисната, понеже съм станала на трийсет и пет. Работата е там, че досега трябваше да бъда напълно независима, зряла жена, да имам подреден живот, а всъщност… Нищо не съм постигнала. Понякога се чувствам като на шестнайсет.

— Няма нищо лошо в това, прекрасна моя. Понякога ти наистина изглеждаш на шестнайсет. Между другото да си на трийсет и пет и да се чувстваш на шестнайсет е много по за предпочитане, отколкото да си на трийсет и пет и да се чувстваш на четирийсет и четири.

Маги сви рамене.

— Всъщност не става дума само за възрастта. Опитвам се да ти кажа, че се дразня, когато Оливър го няма. Напоследък прекарва много време в града. Не се чувствам пълноценна и се ядосвам на себе си, че не действам нормално без съпруга си. — Всъщност Маги криеше истината. Искаше да каже на Едуард, че е нещастна, но не й се щеше да сподели причината.