Джулиет Мийд - Близки непознати

Стомахът на Едуард се сви.

— Май не си много потисната?

— Чувствам се добре. Малко ми е мъчно за вкъщи, наистина се изненадвам колко ми липсва всичко. — Маги копнееше да му каже, че й е мъчно за него, но след като той не каза, че тя му липсва… Държеше се като предан приятел, който бе на нейна страна, на когото знаеше, че може да разчита, но бе малко отчужден.

— Домът е там, където е сърцето ти, Магс.

— Клише, с което да завършим този разговор от клишета.

— Не изхвърляй клишетата, в тях има много истина, помни ми думите. Значи наистина няма какво да направя за теб? Ако имаше, щях да съм по-спокоен.

— Не, мили Еди. Продължавай да се обаждаш от време на време и не… ме забравяй съвсем.

Едуард изсумтя особено и каза довиждане.

Освен че си поговори с Едуард и Луси и очакваше Оливър да позвъни, докато се преструваше, че й е все едно, Маги нямаше какво толкова да прави. Не беше виждала Гейб от партито у семейство Ричардс и макар да знаеше, че трябва да седнат и да поговорят за това, което се случи, не намираше сили да вдигне телефона и да му предложи да се срещнат. Тя наистина се опита да се прояви като разумна жена, да пристъпва логично към проблемите и да им търси разрешение. Направи списък на нещата, които я безпокояха.

1. Провал на брака

2. Лили и Артър

3. Еди

4. Трябва да си тръгна от САЩ, а няма къде да отида.

5. Непозната жена живее в моята къща и спи със съпруга ми.

6. Ако изобщо може да се нарече къщата моя и съпругът мой.

7. Остават ми само 1800 долара в пътнически чекове.

8. Ол никакъв не се обажда.

9. Артър и Лили

10. След три седмици Лили трябва да тръгне на училище.

11. Гейб Макарти

Маги се взря в списъка, после го смачка на топка. Стори й се, че най-лесният проблем беше Гейб и напускането на къщата. Линди Ричардс й даде номера на служебния му телефон и макар че стомахът й беше свит от притеснение, тя му се обади. Гласът му беше спокоен и твърд.

— Маги? Канех се да ти позвъня.

— Ами мисля, че трябва да поговорим за някои неща или да направим нещо… — Несвързаните и думи не скриваха отчаяната нотка в гласа й.

— Напълно съм съгласен. Щях да се обадя да те попитам дали имаш нещо против, ако дойда в Оук Ридж през уикенда? Ще използвам стаята за гости, естествено, не бих искал да ви причинявам неудобства.

— Неудобства, на мен? Разбира се, че не! Нали къщата е твоя. Кога мислиш да дойдеш?

— Сигурно ще тръгна рано в петък. Както знаеш тази седмица трябваше да бъда в отпуска, затова нямам много работа. Опитвам се да си запълвам времето. — Маги не можа да измисли какво да каже. — Ще бъда при вас около седем, седем и половина. Така удобно ли ще бъде?

— Разбира се. Може би бихме могли… да пийнем… или да вечеряме?

— Разбира се. Ще се видим в петък.

— Довиждане.

В петък вечер Гейб свърши всичко, което от пет години насам му беше станало навик да прави всеки четвъртък. Прекара половин час с помощничката си Лайла, като прегледаха програмата за следващата седмица. Взе такси от кантората си до летището, по пътя остави Лайла в нейния апартамент, прелетя късото разстояние до Файетсвил, взе колата си и за четирийсет минути стигна до Лорънсвил, спря до алеята пред къщата си, паркира внимателно, заключи колата, разхлаби вратовръзката си, взе куфарчето и чантата с дрехи, която носеше, и прехвърли сакото си през рамо, докато вървеше към задната веранда. Този път не носеше цветя, макар за миг да се замисли дали да не купи. Почти щеше да повярва, че нищо не се бе случило и че Кристи, уравновесена и спокойна, го чака да го поздрави с кана освежаваща напитка на верандата. Когато зави по градинската пътека, пред очите му се разкри съвсем различна картина.

Маги се бе свила на един стол по къси панталонки и тениска, прекалено голяма за нея, така приличаше на момиче. По цялата веранда бяха разхвърляни смачкани хартийки и бележници. До лакътя й стоеше бутилка евтино бяло вино и една чаша. Момиченце и висока млада жена, която той не познаваше, се гонеха около поддържания тенискорт. Под стълбите съвсем малко момченце търкаляше топки за тенис.

— Маги? — Той прочисти гърлото си.

— Стана ли вече седем часа? — Маги скочи на крака, спусна се надолу по стъпалата, грабна Артър и срамежливо подаде ръка на Гейб. Той я стисна набързо.

— Седем и трийсет. Извинявай, но първо бих искал да се освежа.

— Разбира се, банята е… — Тя направи колеблив жест, а той слабо се усмихна.

— Помня къде е. Ще използвам крилото за гости и след минута ще сляза при вас.