Гийом Мюссо - Защото те обичам

Всичко трябва да започне отначало.

Тъй като не може да си служи с дясната ръка, Конър се вижда принуден да пише с лявата.

По цели часове рисува портрети и прави скици върху тефтер, за да се упражнява.

Пред него е все същото лице. Лице, което му вдъхва спокойствие.

Лице на жена, изникнало кой знае откъде. Жена, която той все още не познава…

Пролетта и лятото на 1988 г.

Присажданията следват едно подир друго и кожата постепенно се възстановява с неизбежната плетеница от белези, които трябва да бъдат пристегнати с еластична тъкан.

От известно време е на задочно обучение, което се осигурява на младежи в болнична среда. Не се е отказал да се образова. Това е единственото нещо, което го крепи, без да се изключва, разбира се, вярното приятелство на Марк.

Есента на 1988 г.

Изгарянията по краката все още го принуждават да лежи. Вече една година кисне в състояние на ужасяваща ярост. Не минава ден без болки.

Не минава нощ без кошмари.

Едно нещо е сигурно: след такова премеждие не излизаш невредим.

Не излизаш по-добър.

Не излизаш по-силен.

Декември 1988 г.

Сутринта на Коледа

Лорина Маккормик отваря вратата към стаята на Конър. От четиринайсет месеца насам за пръв път леглото е празно. Предния ден момчето е преместено в центъра за рехабилитация на другия край на града. Но това не е станало под нейно наблюдение.

Лорина остава няколко минути неподвижна в студената синкава светлина на стаята. Често пъти, когато неин пациент напусне отделението, тя усеща голяма празнота. Точно такъв е днешният случай. На възглавницата Конър е оставил писмо за нея. На плика най-напред е написал „Д-р Маккормик“, но това му се е сторило прекалено официално, задраскал го е и е написал просто „Лорина“.

Тя пъха писмото в джоба си. Ще го отвори по-късно вкъщи.

Чекмеджето на нощното шкафче е пълно с листове. Лорина ги преглежда: десетки рисунки изобразяват едно и също натрапчиво лице на млада жена, която тя не познава. Очите на лекарката дълго време не се откъсват от рисунките. После решава да ги постави в медицинското досие на Конър.

Може би някой ден ще научи повече неща за него.

Юни 1989 г.

Конър получава дипломата си за средно образование.

Напуска центъра за рехабилитация и отива в общежитие за младежи. В продължение на шест месеца ходи на сеанси по кинезитерапия и на масажи, за да възстанови подвижността на крайниците си. Шията и гръдният му кош все още са зачервени и възморави. Свиването на тъканите при зарастването на раните му е пречело да извършва редица движения и сега трябва наново да се учи на съвсем прости неща: да ходи, да се храни, да сяда, да пише…

Но други белези, макар и невидими, са останали в душата му и му причиняват по-различни страдания.

За пръв път от година и половина излиза на улицата и се страхува от всичко: от колите, от хората, от живота.

Изтръпва и при най-малкия шум. Всичко се движи прекалено бързо. Всичко е агресия. За да заглуши болката, той се самоубеждава, че начинът да се избави от нея е само един: безпощадното отмъщение.

Октомври 1989 г.

Не му е отнело много време, за да ги открие. Двамата наркодилъри са устроили своята бърлога в изоставена сграда от другата страна на железопътната линия. В продължение на много дни Конър ги е дебнал, за да събере сведения и да разучи навиците им. За две години двамата са натрупали доста пари. Вече не се задоволяват с препродаване на дребно, а са станали истински мафиоти, контролиращи значителна част от търговията на хероин в южния квартал. И тъй като много рядко се движат сами, Конър е изчакал удобен момент за действие.

Удобният момент е тази вечер.

Видял е двамата мъже да излизат от бар. На паркинга са се качили в стар ръждивочервен „Мустанг“. Конър ги е оставил да вземат преднина, предпочитайки да измине разстоянието пеша.

Когато пристига при изоставената сграда, вече е два сутринта. Минава през тъмния вход с изтръгнати пощенски кутии и в пълен мрак се качва по стълбището. Вече не изпитва страх. Стига до вратата, която се тресе от силна музика, и с ритник я разбива: упражнявал е това движение стотици пъти в програмата за рехабилитация.

Седнали на изтърбушен диван, двамата го гледат изумени. Пияни и дрогирани са до мозъка на костите. Конър прави няколко крачки в жълто-зелената светлина на мизерния апартамент. Върху сандък за доставка на стока, служещ за маса, се виждат спринцовки, торбичка с прах и пистолет със сребрист приклад, сложен върху пълно с долари куфарче.