Гийом Мюссо - Защото те обичам

Иска му се да добави нещо, но гласът му е заглушен от пронизителното изсвирване, известяващо тръгването на влака.

Останал на перона, Конър не дава възможност на приятеля си да довърши своята мисъл.

— Слушай, Марк, трябва да издържиш. Ти можеш да започнеш нов живот, а за мен вече е прекалено късно. Нямам сили за нищо, за нищо не ставам.

— Това ще отмине, аз ще ти помагам. Нали винаги заедно сме се борили с трудностите. И се справяхме!

Началникът на гарата проверява дали вратите са затворени.

Конър прави няколко крачки по перона. Изведнъж натрупаният страх изплува на повърхността. Чувства се превъзбуден, започва да трепери. В съзнанието му всичко се обърква. Думите му се деформират още в гърлото. Залита и се строполява.

Марк е вече скочил на перона. Навежда се над приятеля си, хваща го под мишниците и го повлича с всичка сила към вагона.

След последния сигнал влакът се размърдва и потегля с ръмжене.

В мига, в който локомотивът напуска гарата, тя е озарена от първите лъчи на слънцето. Марк гледа през прозореца. През облаците се процежда оранжевопурпурна светлина.

Цял живот той ще си спомня за цвета на небето в това есенно утро.

Утрото, когато двамата заминаха заедно.

Днес

В самолета

15:00 ч.

Далеч.

Много далеч под самолета плътен слой облаци скрива целия пейзаж, откъсвайки и зрително пътниците от земята.

Марк не можеше да си обясни как бе могъл да се довери до такава степен. Това връщане в детството му бе позволило за момент да забрави измяната на Никол и да се почувства добре. Чрез това откровение бе постигнал освобождение.

Дистанцията във времето му позволяваше да измери по-добре изминатия път. В интервал от петнайсет години бяха избухнали две бомби: едната в живота на приятеля му, а другата — в собствения му живот. Първата едва не бе съсипала Конър завинаги и го бе превърнала в престъпник. Втората — отвличането на Лейла — бе въвлякла Марк в самоунищожително поведение, което го бе довело до прага на смъртта. И в двата случая за оцеляването си те не разчитаха на кой знае какво: на борбата и на частица късмет.

Иви беше смаяна от разказа на Марк. Девойката виждаше в преживяното от Конър в неговото детство нещо общо със своята история. Като момче Конър се бе сблъсквал със същите изпитания, с които се бореше тя днес. Как да превъзмогне болката? Дали отмъщението е най-добрата реакция срещу нанесената обида?

Иви се наведе към илюминатора, вгледа се в океана от облаци и изпита усещане за безграничност.

После затвори очи и потъна на свой ред в спомените си…

Ню Йорк

Бъдни вечер на 2006 г.

2:30 часа

Студът пронизваше.

С вкочанено тяло Иви се влачеше из Гринич Вилидж. От сутринта не беше яла нищо и стомахът й куркаше. Мускулите и ставите я боляха и въздухът при всяко издишване се превръщаше в пара. Беше пристигнала в Ню Йорк преди три седмици и оскъдните й средства се бяха стопили като сняг на слънце: сега нямаше в джоба си нито един долар. Най-напред бе намерила подслон в мизерен хотел в Харлем, след това в един приют на „Амстердам авеню“, ала тази нощ не знаеше къде ще спи. А трябваше да издържи още десетина дена: времето, което й беше необходимо, за да убие Крейг Дейвис. Вече беше ходила в болницата, където убиецът на майка й работеше, но бяха й казали, че докторът прекарва коледните и новогодишните празници при семейството си в Европа. Щял да се върне през първата седмица на януари. Какво от това! Иви ще изчака дотогава. Отмъщението е ястие, което се сервира студено…

В околните заможни сгради Бъдни вечер беше към своя край. От прозорците долиташе повей от празничната атмосфера: музика, смях. На „Шесто авеню“ видя светлинен надпис, който гласеше: „Нека се носи духът на Коледа!“. А малко по-нататък: „Тази вечер всичко е възможно!“. Иви вдигна очи към небето. Семейството, традициите, мечтите никога не са имали място в нейното ежедневие. Колкото до прословутия „дух на Коледа“, това е глупост, която се среща в старите филми и никога реално не е съществувала. Или пък този дух отдавна е умрял, за да отстъпи място на шеметния и ненаситен стремеж към консумация.

Един чисто нов сребрист „Астън Мартин“ прелетя край нея и спря на няколко метра пред червения светофар. Иви приближи до него и забеляза кожена чантичка, небрежно поставена на предната седалка. Не видя светлинен сигнал, показващ, че е задействана системата за заключване. Девойката спря, после се върна три крачки назад, за да не прави впечатление. Наведен над волана, един мъж, който не изглеждаше добре, си търкаше клепачите. Иви се поколеба. Никога нищо не бе крала, но сега това й се струваше толкова лесно: отваря вратата, грабва чантата и хуква да бяга. Кола като тази струва цяло състояние, а кожената чанта — с прочутия монограм на Луи Вюитон — сигурно не беше имитация. Би се хванала на бас, дори условието да беше да й отрежат ръката, че в нея има най-малко няколкостотин долара. Без да се броят парите, които можеше да вземе, ако успее да продаде чантата. С тях би могла да изкара поне две седмици. И да осъществи отмъщението си.