Гийом Мюссо - Защото те обичам

Мъжът в колата бе взел мобилния си телефон, за да отговори на повикване. За част от секундата Иви отвори вратата, грабна плячката си и се втурна да бяга. След петдесетина метра се обърна назад: по лицето й се четеше надеждата, че мъжът бързо ще се откаже да я гони. Но за нейно нещастие той беше млад и тичаше бързо.

Глупак!

Валеше едър сняг и улицата бе хлъзгава. Когато разбра, че ще бъде настигната, Иви реши да поеме всякакви рискове и внезапно прекоси платното между колите, при което насмалко да бъде блъсната. Но това не й помогна. Мъжът бе по петите й и след няколко секунди се хвърли върху нея и я събори на заледената земя. Главата й се удари о тротоара, но ударът бе смекчен от снега.

— Върни ми това! — изкрещя той и изви ръката й зад гърба.

2:37 ч.

— Пуснете ме! — извика Иви, мъчейки се да се освободи.

Мъжът бе взел чантата си, но продължаваше силно да й стиска ръката. Завлече я под светлината на уличния фенер и Иви можа да го огледа. Беше висок, кестеняв, изискано облечен, със строен силует, но с уморено лице. Ако не бяха мрачният му поглед и навъсените му вежди, по които се разбираше, че има своите грижи, би могло да се каже, че е слязъл от последния каталог на „Хюго Бос“.

Някъде беше виждала този мъж. Но къде?

— Как се казваш? — попита я той.

— Я се разкарай! — изруга тя.

2:40 ч.

— Чуй ме, аз съм доктор, мога да намеря къде да преспиш.

— Искаш да ме спасиш, така ли?

— Искам да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

2:42 ч.

— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.

2:43 ч.

— Заминавам си, не ти ща яденето.

3:01 ч.

Седнала на скамейка, тапицирана с изкуствена кожа, Иви довършваше хамбургера си, гледайки през стъклото мъжа, който пушеше навън. Твърдеше, че е доктор, но дали е истина? Искаше да й помогне, но искрен ли беше? До такава степен бе свикнала да подозира другите, че в цялото му поведение намираше нещо смущаващо. Искаше й се да му се довери, но се страхуваше, че ще остане разочарована.

— Е, как е хамбургерът? — попита той, приближавайки се до нея.

3:14 ч.

— Чакай! — извика й той, за да я задържи. — Не бива така да си заминаваш. Студено е, опасно е. Ще намеря къде да прекараш нощта.

Тя поклати отрицателно глава и му обърна гръб, без да счете за нужно да му отвърне.

— Вземи поне това! — предложи й той и пъхна в джоба й визитната си картичка. — Ако един ден все пак си промениш намерението…

Но Иви знаеше, че това няма да се случи.

3:45 ч.

Половин час след като Иви се разделя с него, започва да съжалява. Толкова й е студено, че зъбите й тракат. Мигрената — неин заклет враг от най-ранно детство — й напомня за себе си с такава сила, че почва да й прилошава, и тя се вижда принудена да спре на тротоара, прекалено слаба, за да продължи.

Оглежда околните сгради. Някои имат нощен пазач, който стои на пост във входа. Други като тази, пред която се намира, нямат, но пък имат код за достъп. В много от апартаментите последните гости решават да си тръгват. Такъв е случаят и на „Фенуийт стрийт“ №37, където три пийнали двойки напускат „Парадизо билдинг“.

Тя държи вратата, за да минат, и в суматохата успява да ги заблуди, че живее тук. Преструва се, че вика асансьора, и когато те се отдалечават, търси удобно ъгълче, за да поспи няколко часа. Открива закътано пространство близо до вратата, водеща към мазите. Не е топло, но е по-добре, отколкото навън. Сяда, облягайки се на стената, загъва се в палтото си и затваря очи. Но мислите й я връщат към мъжа, когото бе срещнала преди малко. Когато й заговори, тя изпита към него странно отношение, сякаш отдавна го познаваше. Той изобщо не спомена името си, но Иви си спомня, че той й е оставил визитната си картичка. Бърка в джоба си, изважда я и я вдига до очите си. Въпреки слабата светлина успява да прочете името на доктора. Шокът е неизбежен.

Този мъж е Конър Маккой!

Иви се изправя, запалва стълбищното осветление и изважда от чантата си книгата, която бе взела една нощ от стая на хотел „Оазис“ в Лас Вегас. Оттогава тя винаги я носи със себе си като талисман, способен да я предпазва от злини:

Поглежда снимката на гърба на корицата и я идентифицира с образа на мистериозния си събеседник. Вече разбира защо лицето му й се е сторило познато. Каква глупачка! Изпуснала бе единствения човек на тази земя, когото мечтаеше да срещне. Бързо! И тя събира вещите си, решена да го намери.