Гийом Мюссо - Защото те обичам

Тя прави първата преценка за степента на изгаряне: засегнати са 50% от телесната повърхност: двете ръце, двата крака и гръдният кош са покрити с непоносими рани. Долната част на шията — също. Някои от изгарянията са дълбоки и поставят под въпрос шанса да оживее. Лицето му като по чудо не е засегнато.

Лорина и нейният екип поставят Конър на изкуствено дишане и в изкуствена кома, а след това пристъпват към местно третиране на раните с антисептични промивки и с антибактериален крем. После са поставени стерилни компреси, които многократно ще бъдат подновявани през нощта, за да се поддържа постоянно овлажняване и дезинфекция.

Превърнат в мумия, стегнат с шини и набучен с турникети, Конър лежи отпуснат със затворени очи в потискащата болнична обстановка. Лорина Маккормик е до леглото му и го гледа безмълвно. Това момче би могло да й бъде син.

Макар че дежурството й отдавна е свършило, тя не мисли да излиза от стаята. Струва й се, че както е тръгнал, светът става все по-враждебен, по-варварски, по-безчовечен. Току-що е навършила 44 години и знае, че сигурно никога няма да стане майка. Заради кариерата, заради неосъществените любовни срещи, но и заради онзи страх, който така и не е успяла да надмогне: опасението, че няма да е в състояние да отгледа и покровителства едно дете в този побъркан свят.

Потънала е в мислите си, когато изведнъж двете крила на вратата рязко се отварят и в стаята нахлува юноша, следван от служител по сигурността.

— Позволете ми да го видя, той ми е приятел! — вика Марк, а в това време пазачът — черен колос, три пъти по-тежък от него — го хваща за врата.

Лорина застава между тях и убеждава пазача да пусне момчето.

— Той ми е приятел — повтаря Марк и пристъпва към леглото на Конър.

— Къде са родителите му? — пита лекарката. — Познаваш ли ги?

— Той няма родители.

Лорина се приближава до Марк.

— Аз съм доктор Маккормик — представя се тя. — Грижа се за твоя приятел.

— Ще умре ли? — пита Марк със сълзи на очи.

Лорина се приближава още малко до юношата и вижда молба в неговия поглед.

— Ще умре ли? — повтаря Марк. — Кажете ми истината, моля ви.

— Положението му е критично… — признава Лорина.

След като мълчи няколко секунди, тя добавя:

— … но може би има някакъв шанс.

Лекарката прави знак с ръка на Марк да седне.

— Щом искаш да знаеш истината, ще ти я кажа: над половината от тялото на твоя приятел е покрита с изгаряния. В продължение на два дена ще го държим в изкуствена кома. В това време ще спи и няма да чувства болки. Той е млад и е бил в много добро здравословно състояние. Няма изгаряния по дихателните органи и не е вдишал токсични газове. Това са добрите данни.

— А лошите?

— Проблемът е, че съществува риск раните да се инфектират. Когато кожата е изгоряла, тя не предпазва тялото от бактериите. В този случай организмът не е в състояние да се защитава от масивната атака на болестотворните микроорганизми. Ето какъв риск съществува за твоя приятел: влошаване състоянието на раните или септицемия. Това е…

— … инфекция на кръвта — допълва Марк — Знам.

— Значи трябва да проявим търпение и да се молим на Бога всичко да мине добре.

— Не вярвам в Бог — признава си Марк. — А вие вярвате ли?

Лорина го поглежда объркана.

— Аз… не знам.

— Вие сте тази, в която искам да вярвам — казва настоятелно Марк. — Спасете го, много ви моля.

В главата на Конър

Между живота…

… и смъртта.

Летя.

Не, падам.

Свободно падане към небето, което трае цяла вечност. Лек съм, издигам се. Хлъзгам се по мек килим. Плувам в море от светлина.

Добре съм.

Всичко виждам. Всичко разбирам.

Че всичко е предначертано.

Че всичко има смисъл: Доброто, Злото, Болката…

Добре съм.

Но знам, че така няма да продължи.

И знам, че всичко ще забравя.

15 октомври 1987 г.

Сега, когато са отминали първите критични часове, доктор Лорина Маккормик бърза да изреже всички мъртви тъкани. Кожата на Конър е като остъргана. Зърнеста тъкан, подобна на картон, е заместила кървящите зони. Още е трудно да се установи точно дълбочината на раните. Засега клиничното му състояние е стабилно, но респираторните и инфекциозни рискове са все още значителни.

Със скалпела си Лорина се заема да прави разтоварващи разрези по гръдния кош и врата на момчето, за да облекчи кръвообращението и да попречи на задълбочаването на раните. След това взема около два квадратни сантиметра кожа от задните му части, за да я изпрати в лабораторията в Бостън, която преди две години бе открила метод за култивиране на клетки от малко парче кожа на пациента. Техниката е все още на експериментално равнище, но доктор Маккормик все пак иска да опита, макар да знае, че лечението може да продължи с години и че отрицателните последици са неизбежни.