Гийом Мюссо - Защото те обичам

Лейла спеше непробудно. Марк я погледна нежно и се доближи така до нея, че дишането му влезе в ритъм с нейното. После леко я погали по косата и прибра един кичур зад ухото й. Лейла бе наследила чертите на Никол и погледа на Марк. Поне така твърдяха всички: „Тя има усмивката на майка си и погледа на баща си“.

И все пак…

Все пак той знаеше, че не е вярно. По простата причина че Лейла не беше негова биологична дъщеря.

Когато преди десет години Марк се запозна с Никол, тя бе в началото на бременността си. Тъкмо бе скъсала отношенията си с френския диригент Даниел Грьовен. Шейсетгодишен, образован, изискан, признат в целия свят, Грьовен непрестанно поддържаше извънбрачни връзки с музикантките, които свиреха под негово ръководство. Авантюрата му с цигуларката Никол бе продължила само няколко седмици и по нейна инициатива се бе стигнало до раздяла.

Когато разбра, че е бременна, Никол неочаквано реши да запази бебето, без да предупреждава Грьовен. Срещата с Марк заличи всички следи от миналото. Той обикна Лейла и се грижеше за нея като за собствено дете. Именно той бе сложил ръка на корема й, за да усети първите движения на плода, именно той бе държал жена си за ръка по време на раждането. Той бе свидетел на първата глътка въздух, на първите стъпки, на първите думи на Лейла. Заради щастието, че е баща, той бе забравил за истинския й произход. Двамата с Никол бяха решили да го запазят за себе си.

Лейла беше тяхната тайна, тяхната любов. Тя бе тяхното дете.

За този факт не бяха споменали никому. Нито на Конър, нито на следователите, които разнищваха живота им във връзка с отвличането на Лейла. Грьовен бе умрял от сърдечна криза в края на 90-те години и с времето тайната им някак си се стопи и изчезна напълно.

Защото невидимата материя, от която се изтъкават семейните връзки, е любовта, не кръвта.

Седнала до илюминатора, Иви не пропусна нито дума от разговора между Марк и дъщеря му. Без да ще, тя често хвърляше погледи към доктора. Не знаеше кой знае какво от миналото му, но долавяше колко е изтерзан, но и колко привързан е към дъщеря си. Тя чувстваше, че е излязъл от релсите, че е сломен от някакво изпитание, но същевременно допускаше, че преди няколко години е бил съвсем друг човек.

— Благодаря ти, че я наглеждаше! — рече й Марк, посочвайки Лейла.

— Няма защо.

— Мисля, че си струва да ти обясня някои неща — добави той.

Иви с любопитство се обърна към Марк, който накратко й разказа своята история от отвличането на Лейла до мистериозното й завръщане пет години след това.

— Бих искал да знам дали дъщеря ми ти е разказала нещо в мое отсъствие. Разговаряхте ли?

— Малко…

— Тоест?

— Всъщност тя ми постави само един въпрос.

— Какъв?

— Попита ме какво се е случило на майка ми.

Марк бе озадачен и я помоли да продължи:

— А ти какво й отговори?

Лас Вегас, Невада, няколко месеца по-рано

Наближава полунощ.

На мястото на предишния къмпинг в мрака се очертават основите на нов строеж. Само десетина каравани са все още върху запустелия вече терен.

Фургонът на „семейство“ Харпър се осветява със свещ. Иви не работи. Излегната върху дивана, тя прелиства старо списание и слуша тиха музика. Майка й спи близо до нея. Нощното шкафче е отрупано с лекарства. Иви се прозява и се готви да си ляга, когато иззвънява мобилният й телефон, който е с предплатена карта и който тя използва с върховна пестеливост.

— Ало?

Обаждат се от болницата. Доктор Крейг Дейвис, координаторът по трансплантациите на черен дроб, й съобщава добра новина: разполагат с орган за присаждане на майка й. Трябва веднага да отидат. Иви скача и застава до леглото на Тереза.

— Мамо, събуди се, мамо!

Макар и трудно, Тереза се изправя на крака. Иви й обяснява с няколко думи за какво става въпрос и й помага да се приготви. След по-малко от пет минути двете жени са пред караваната на най-близката й приятелка.

— Кармина, ние сме. Имаме нужда от колата ти, спешно е!

След нескончаемо чакане вратата се отваря, но вместо приятелката се появява нейният мъж, който ги посреща със залп от ругатни:

— ¿Pero que coño pasa? Esta gente siempre jodiéndome… 13 13 Какво пак се е случило? Няма ли да спрете да ни досаждате? (исп.). — Б.а.

Иви не се поддава на грубостите на мексиканеца: тя знае не по-малко ругатни на испански от него. След размяната на любезности Родриго все пак няма намерение да усложнява случая и приема да ги закара. Четиримата се качват в стария „Понтиак“ от 1969 г. с продънени седалки и с ауспух отпреди въвеждането на нормите против замърсяването на околната среда. Колата криволичи. Десет пъти без малко да се удари в тротоара или в бариерата. Десет: толкова са и бирите „Корона“, които Родриго е изпил, преди да се качи в колата.