Гийом Мюссо - Защото те обичам

— Не правете това, госпожице!

Думите са произнесени от млад полицай. Негър, едва навършил 20 години. Дубликат на Отис Рединг: същата крехка фигура, същият меланхоличен глас, същият юношески мустак.

— Понякога човек си мисли, че това е единственият изход, но не е така…

В гласа му звучат нотки на вълнение и искреност.

Личи си, че младежът разбира от работата си. Преди пет години е загубил своята сестра близначка. Затворила се в семейната кола, тя захапала каучуков маркуч, свързан с ауспуха. Открил тялото й, отваряйки вратата на гаража.

— Няма втори живот, госпожице! — уверява я младият полицай, приближавайки се към Алисън. — Друг живот няма…

Той сграбчва ръката й, а тя не оказва съпротива.

Днес

В самолета

13:00 ч.

Алисън тъкмо бе приключила разказа си. Тя сведе очи, замаяна и притеснена от това, че се бе доверила до такава степен на съвсем непознат човек. Марк я беше изслушал с изключително внимание. Докато му говореше, тя се чувстваше някак си защитена, като в предпазна капсула.

Няколко минути му бяха достатъчни, за да си възвърне рефлексите на психиатър: умствено си водеше бележки, опитваше се да съпостави преживяното от Алисън с това на други негови пациенти.

Съзнанието му до известна степен се успокои и проясни. Да установиш контакт с хората, да промениш течението на мисленето им: той винаги е вземал това присърце. Да попречиш на пациентите си да пропаднат в ада, да им помогнеш бавно да се върнат към живота.

Марк погледна втренчено младата жена. В този момент можеше да й постави само един въпрос:

— Какво е това, заради какво искате да се самонакажете?

Алисън отклони погледа си: нещо в нея се сгърчи и това бе знак, че Марк е попаднал в целта. Истина беше, че нейният саморазрушителен стремеж имаше своите корени. Тя отвори уста и за секунда усети, че е готова да му признае тайната си и да се освободи от това, което от години я измъчваше. Но думите й заседнаха в гърлото и очите й се напълниха със сълзи.

Марк искаше да подхване разговора, но в същото време самолетът се разтресе. Айзък разля коктейла, който сервираше в този момент. Светлините премигнаха и прозвуча предупредителното: „Дами и господа, преминаваме през турбулентна зона. Молим ви да седнете на местата си и да затегнете предпазните колани“.

Някои от клиентите на бара взеха да протестират, но всички изпълниха разпореждането.

— Трябва да отида при дъщеря си на долната палуба — обясни Марк, ставайки от стола.

— Разбирам — отвърна Алисън.

Разделиха се, без да кажат нищо повече, но всеки от тях прочете в погледа на другия обещанието отново да се срещнат.

Днес

В самолета

13:15 ч.

Полет №714 се носеше шеметно над морето от облаци.

Обзет от безпокойство, Марк се върна незабавно на мястото си. Как си бе позволил да остави дъщеря си без надзор повече от половин час? За момент усети панически страх. Ами ако не намери Лейла на мястото й? С лакти разбута няколко души, за да се придвижи по-бързо. Не дай си боже детето му да изчезне пак, този път по негова вина! Движейки се между седалките, той усети, че краката му се подкосяват. Ами ако…

Марк спря на няколко метра от мястото си. Лейла не беше помръднала. С флумастер в ръка и лице, обърнато към Иви, тя с гордост показваше рисунките си на девойката.

— Всичко е наред, нали? — попита той, сядайки.

— Напълно — отвърна Иви, кимвайки с глава.

Докторът се наведе да разгледа рисунките, които Лейла бе направила в негово отсъствие.

— Мога ли да видя? — попита той, като погали дъщеря си по косата.

Все така безмълвна, Лейла отмести ръката си от масичката, за да може баща й да вземе рисунките.

Момичето бе изрисувало няколко страници от бележника. В практиката си като психолог Марк често бе използвал рисунки, за да помага на младите си пациенти да общуват. Даже навремето си мислеше, че притежава дарбата много добре да ги дешифрира и обяснява.

Вглеждайки се внимателно в рисунките на дъщеря си, той почувства истинско облекчение. Те бяха в ярки цветове, изпълнени с пеперуди, звезди и цветя. Макар че отдавна се бе откъснал от практиката си на психолог, той бе убеден, че начинът, по който Лейла боравеше с цветовете, не бе присъщ на дете, което е преживяло тежки травми.