Гийом Мюссо - Защото те обичам

Иви гледа вцепенено лекаря, който поднася лист хартия пред очите на майка й.

— Пили сте алкохол, и то съвсем скоро! — казва нервно Дейвис. — А знаете, че това обезсилва цялата процедура!

Няколко секунди фразата му като че ли продължава да кръжи из въздуха. Нереална и немислима.

Сепната, Иви се обръща към майка си.

— Нищо не съм пила, докторе! — кълне се смаяно Тереза.

— Направихме тестове с две различни проби и в двата случая резултатът е позитивен. Не сте спазили договореността, Тереза: поне шест месеца пълно въздържание от алкохол преди присаждането. Бяхте се ангажирали с това условие.

— Нищо не съм пила — опитва да се защити пак Тереза.

Но докторът не й обръща внимание.

— Повикайте следващия по списъка! — нарежда той на медицинската сестра. — Не бива да губим органа!

— Но аз не съм лъжкиня! — възкликва Тереза.

Сега тя вече не гледа към Крейг Дейвис, а към Иви: нея се стреми да убеди. Майката знае, че битката с доктора е предварително загубена. Впрочем тя никога не бе вярвала в цялата тази история с присаждането. Предусеща, че скоро ще умре, но държи да си запази доверието на Иви.

— Кълна ти се, че не съм близвала алкохол, скъпа! — казва тя, надигайки се от леглото.

Иви отстъпва две крачки назад ядосано.

— Откакто бях тригодишна, тази фраза съм я чувала стотици пъти, мамо…

— Имаш право, но този път…

— Не ти вярвам.

— Този път не лъжа.

— Защо всичко развали, мамо? — пита Иви през сълзи.

— Скъпа… — иска да каже нещо Тереза, протягайки ръка към нея.

Но Иви я отблъсква грубо.

— Мразя те! — крещи девойката и избягва.

Днес

В самолета

13:45 часа

— Мразя те! — приключи Иви. — Това бяха последните думи, които казах на майка си.

— Не си ли я виждала оттогава? — попита Марк.

— Не, никога.

Докторът помълча няколко секунди, дълбоко развълнуван от разказа на девойката. След кратко стабилизиране на полета, самолетът отново навлезе в турбулентна зона. Разтърсван от някакви невидими сили, въздушният колос оставяше впечатлението, че се е простудил и зъбите му тракат.

— А после?

— После тя умря.

Лас Вегас, Невада

Дъжд и вятър брулят гробището в Маунтин Вю.

Ковчегът на Тереза Харпър току-що е спуснат в земята. Свещеникът отдавна си е заминал и мястото е почти пусто. Само Иви и Кармина са се сгушили разчувствани край гроба.

Светкавица раздира небето, последвана от силен гръм.

— Ще те чакам в колата — предлага Кармина, а в това време дъждът се засилва още повече.

Останала сама, Иви коленичи край гроба и избърсва горчивите сълзи, които текат по хлътналите й бузи. След пререканието в болницата, откогато са изминали два месеца, девойката не е виждала майка си. Без присаждането Тереза нямаше как да живее повече от няколко седмици. Убили я бяха ракът, алкохолът и дрогата, както и тази нейна страст по-скоро да изгори живота си, вместо да го изживее. Но в този момент Иви не може да не се поддаде на чувството за вина. Когато най-сетне решава да се върне на паркинга, дрехите й са вир-вода. Тя зъзне и цялото й тяло се тресе.

Една жена, скрита под чадър, я гледа, докато се приближава. Тя е наблюдавала траурната церемония отдалеч, без да дръзне да вземе участие в нея. Сивият й шлифер, костюмът й, свежата й прическа я правят да изглежда сравнително добре, макар че видът й е болнав. Тя отваря багажника на черната си лимузина, изважда хавлиена кърпа и я подава на Иви, когато тя се приближава до нея.

— Избърши се, да не умреш от студ! — съветва я тя, а в гласа й се долавя лек италиански акцент.

Изненадана, Иви поема чистата кърпа и се подслонява под широкия чадър. Бършейки лицето си, тя се вглежда внимателно в непознатата и си казва, че е прекалено изискана, за да е приятелка на майка й.

— Казвам се Мередит де Леон — представя се жената.

Тя като че ли се колебае няколко секунди, а после добавя:

— Аз убих майка ти.

— Преди една година ми откриха рак на черния дроб — започва Мередит.

Двете жени седят една срещу друга в кафене „Хевън“, намиращо се край пътя за гробището. Пред тях димят две чаши с чай.

— Болестта беше в доста напреднал стадий и се оказа, че само спешно присаждане можеше да ме спаси. За жалост съм от нулева кръвна група, при която срокът за чакане е най-дълъг.

— От тази група беше и майка ми — отбелязва Иви.

Мередит кима с глава и продължава: