Гийом Мюссо - Защото те обичам

Най-напред журналистът, когото той прогони на летището, а после и дъщеря му явно искаха да го предупредят за Никол, но той не бе обърнал внимание на думите им.

Марк вече не знаеше какво да прави. В главата си, в сърцето си, в цялото си тяло чувстваше пълен емоционален катаклизъм и физически срив. Четирийсет и осем часа преди това все още живееше на улицата, скиташе като див из подземията на града и успяваше да оцелее само благодарение на алкохола.

Зарадван, че си е върнал Лейла, той живееше с убеждението, че ще може да се измъкне сам. За момент бе успял да се съвземе и да превъзмогне последиците от своя делириум тременс, но неговият свят за сетен път се срути и крехката му победа не можа да устои на новия удар на съдбата.

Съвсем разстроен, Марк погледна ръцете си, които отново трепереха. Беше плувнал в пот, задушаваше се, трябваше да се раздвижи.

Той стана с рязко движение и в този миг погледът му попадна на Лейла, която отново беше заспала. Дишането й беше бавно и спокойно, лицето й се къпеше в бялата слънчева светлина. Това бе достатъчно, за да го успокои. И тогава разбра, че само тя можеше да го спаси. Той имаше нужда от нея, както тя се нуждаеше от него. Той я закриляше, докато беше до нея, и в определен смисъл тя също го крепеше.

Иви се бе навела над мивката в тоалетната и повръщаше оскъдната закуска, която бе погълнала преди няколко часа. От сутринта й се гадеше, но състоянието й се влоши още повече по време на пътуването. Напоследък здравословните й проблеми се увеличиха: виене на свят, главоболие, бръмчене в ушите… Без да се има предвид изострената й чувствителност, която още повече изчерпваше силите й.

Тя стана, избърса си устата и плисна малко вода на лицето си, което в огледалото й се стори отвратително. Остри бодежи цепеха челото й, а кръвта в слепоочията й пулсираше все по-учестено. Непроветрената и задушна стаичка внушаваше клаустрофобия. Трябваше бързо да излезе, защото в противен случай рискуваше да припадне. За части от секундата в главата й се сблъскаха десетки образи. Спомени, страхове, кратки моменти на радост… И всичко изчезна. За кратко дори й се стори, че чува нещо като шепот.

Тъкмо щеше да излезе, когато усети по рамото си смъдене, което я накара да се почеше през тениската. Но вместо да предизвика облекчение, този жест засили сърбежа, който се превърна в болка. Това непознато усещане почти я подлуди и тя, без да иска, се зачеса силно до кръв. Когато си вдигна ръкава, с изненада установи, че отзад на лявото й рамо се беше появил виолетов белег.

Тогава тя се извърна и видя в огледалото следната странна форма, татуирана върху кожата й:

Днес

В самолета

14:15 ч.

Самолетът за Ню Йорк продължаваше своя полет на повече от 12 хиляди метра височина, прелитайки като гигантска птица над обширните равнини.

Иви затвори вратата на тоалетната, измъчена от това, което току-що беше преживяла. Капчици пот бяха избили по челото й, гърдите й дишаха тежко, тялото й се тресеше. Кой може да е татуирал без нейно знание на рамото й този проклет белег, който странно приличаше на рисунките на малкото момиченце, което седеше до нея?

Залитайки по пътеката, тя се върна обратно, като си проправяше трудно път между стюардесите, които раздаваха подносите с храна, и пътниците, които си раздвижваха краката, за да не получат флебит или белодробна емболия, новите „синдроми на бизнес класата“, с които медиите чрез своите репортажи им проглушаваха ушите.

Иви стигна до своя ред и си седна на мястото, внимавайки да не събуди Лейла. После благодари на Марк за любезността му да вземе и нейния поднос.

— Лошо ли ви е? — попита той, като видя измъченото й лице.

— Не, само от умората — отвърна тя, без да си въобразява, че ще го заблуди.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Можете да ми подадете раницата.

Марк вдигна багажа й, който се бе хлъзнал под неговата седалка. Ципът не беше добре затворен и една книга изпадна от раницата на пода.

Докторът се наведе и я взе. Тя представляваше подвързан том с овехтяла корица и с подгънати страници, многократно четени и препрочитани. Той не можа да надмогне своето любопитство и хвърли поглед към заглавието:

Марк се сепна от изненада. Преди няколко години Конър бе написал тази книга, за да прогони демоните на своето минало. Еклектично произведение, което съчетаваше жанра на психологическото есе с този на спомените от детството. На базата на собствения си опит и на най-сензационните терапевтични сеанси, които бе ръководил, Конър предлагаше на читателите си начини да се излекуват от своите страхове, да разберат причините за тревогите си и да устояват на страданията. Понеже бе публикувана от слабо известен издател и форматът й не отговаряше на стандартите, книгата нито бе рекламирана както трябва, нито предизвика отзиви в пресата. Но, хвалена от уста на уста, публиката й постепенно се разшири и книгата си спечели множество пламенни привърженици.