Паоло Джордано - Черно и сребърно

Ироничната му констатация по адрес на най-възрастните професори ми стига, за да отложа с няколко месеца страха, че ще остана без работа. Така че отбелязвам промяна в съотношението на възможностите, касаещи академичното ми бъдеще – нарастване с няколко десети на квотата в полза на преместването ми в друг град или друга държава, или в полза на достойна капитулация, за да си пробвам силите в някоя по-малко престижна програма.

Вариантът за заминаване в чужбина успява да разклати семейното равновесие. Всеки път когато спомена на Нора за някой изследователски център, в който група от млади учени работи в близка на моята област и се занимава с „нещо наистина интересно“, всеки път когато я осведомявам доколко работата с моя ръководител разяжда невидими части от мен и каква полза бих извлякъл от това, да се измъкна от опеката му (бих започнал отново да спя нощем, сигурен съм), лицето ѝ потъмнява. Удостоява ме със съгласие под формата на разсеяно мърморене и чрез мълчанието, което налага веднага след това, ме умолява да не продължавам да работя по въпроса.

Научихме за бременността ѝ по времето, когато преместването ни в Цюрих, където бях спечелил четиригодишна стипендия, изглеждаше вече взето решение. Щях да замина няколко месеца преди Нора, за да може да роди в Италия и веднага щом бъдеха готови документите на бебето, щяхме да се отправим и тримата към най-извънземния кантон на извънземната Швейцария. Отидохме да проучим мястото заедно и да потърсим апартамент. Разгледахме три в един и същи квартал, където отсядаха повечето физици, тъй като предлагаше приемливо съотношение между стипендията и наема и защото имаше кино. Нора едва прекрачваше прага на апартаментите. Кимаше механично към брокера, докато галеше несъществуващия си още корем.

Хванат в капан между тази нейна странна апатия и собствената ми несигурност, щом приключихме с огледите, реших да я притисна. Е, кой от тях предпочиташе? Дали не беше по-добре да се откажем от някой и друг метър пространство в полза на малко дворче за когато детето проходи? Изброих аргументите за и против всяко от решенията. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. Когато заговори, тонът ѝ беше кротък:

– Не мога да живея с миризмата на индийска кухня, превзела стълбите. Не мога да живея на онзи мокет, нито на онези подове с мраморни шарки. И не искам да се разхождам с детето по тези улици. Сама. – Очите ѝ се навлажниха, но не се разплака. – Разглезено момиче съм, знам. И съжалявам много.

Проектът остана валиден още няколко седмици, дори след като Нора трябваше да остане на легло, когато госпожа А. започна да се вихри вкъщи, налагайки учтиво своя нов ред на стаите и навиците ни.

– Кой знае какви гадости ядат там – коментираше, когато посмеех да изведа на дневен ред въпроса за живота ни в Цюрих (много от забележките на госпожа А. се отнасяха за храната – започваха или свършваха с нея, а храненията представляваха кулминацията на дните ѝ).

Сигурен съм, че с Нора бяха обсъдили в подробности преместването и вече го бяха зачеркнали като възможност, но се задоволяваха да ми го внушат с чисто женска лукавост. Нора често проявява подобна решителност, състояща се от твърдо и любезно противопоставяне, по въпроси, засягащи двама ни: налага волята си парче по парче. С присъствие на духа не много различно от това, с което обзавеждаше чуждите къщи, подреди и моя живот, който преди нея беше оскъден и в безпорядък.

Двете изчакаха да усвоя решението им, след което ме удостоиха с благоволението да го формализирам. Една сутрин написах имейл от няколко реда, в който обяснявах, че поради усложнения в бременността на жена ми съм принуден да се откажа от стипендията. Ръководителят ми се възмути от подобно отстъпничество:

– Научните открития не обичат удобния живот, нито пък неудобните съпруги – заяви.

В действителност се радваше на отказа ми, тъй като никой друг нямаше да поеме бързо работата, която вършех за него (развитието на десетки диаграми на Фейнман и заместването в курса по теория на групите, и преписването на чисто на черновите със записките му, и числовите симулации, които трябваше да задам вечерта и да контролирам през нощта... всичко, което му помагаше да се рови в интернет през повечето време и само в редки случаи да се изявява на дъската в офиса си, като ми показва как алгебрата се лее от тебешира в ръката му без задръжки, в цялата ѝ безсрамна красота).

В онази вечер все пак, докато слизах по стълбите на най-модерното крило на института, изпитах и аз неочаквано облекчение, дори чувство на героизъм, че бях отхвърлил амбициите си в полза на спокойствието на Нора. Моите колеги емиг​ ранти щяха да се сдобият с ширнал се път към академичната слава и с просторни офиси в сгради от стъкло и метал, но щяха да живеят далече, далече не само от тук, но и от всяко друго място. Щяха да срещнат и да се оженят за чужденки, „удобни съп​ руги“, повечето принадлежащи на северния фототип, с които да говорят на трети междинен език, френски или английски, като дипломати. А аз? А аз пък имах Нора, която разбираше всяка тънкост в изреченията, които произнасях, и всеки скрит смисъл в онези, които избирах да не произнасям. Можех ли да се стремя към нещо повече от това? Да си представя, че ще го подложа на риск заради една стипендия, колкото и престижна да беше? Целият прогрес във физиката от самото ѝ начало, хелиоцентризмът и законът за всемирната гравитация, обединените перфектни уравнения на Максуел и константата на Планк, частната и общата относителност, многомерните струни, усукани около самите себе си, и най-далечните пулсари: цялата слава от тези открития, взети заедно, нямаше да бъде достатъчна, за да ми върне усещането за пълнота. Съзнавах, че чувственият екстаз е предназначен да трае определено време (константата на Планк не, тя щеше да остане завинаги), и имах достатъчно опит от връзки с жени, за да знам, че би могъл да се трансформира със същата скорост в своята пълна противоположност, но поне за тази вечер можех да се вкопча в него. На връщане към къщи минах по най-прекия път и купих от рибарницата пържени морски дарове, достатъчни да нахранят четирима. Цюрих никога повече не беше споменат.