Паоло Джордано: Черно и сребърно

– А и вие също – добави, като ме сочеше с показалец, – сготвила съм руло.

Събра на вързопче за четиресет евро пържена морска храна и лично пожела да се увери, че ще свърши в контейнера за боклук долу на улицата.

Научихме се да я баламосваме. Когато Нора проявеше неустоимо желание за калмарени кръгчета и панирани сепии, аз отивах до нашия ресторант и после скривах пакета в колата, докато госпожа А. излезе. За да не будим подозрения, изхвърляхме на боклука и съответната част от вечерята, която ни беше приготвила.

– Дали няма да усети миризмата на пържено? – притесняваше се Нора и аз обикалях стаите наред, като пръсках с цитрусов освежител, докато тя ме заклеваше да не я разсмивам, че ще вземе да роди.

– Дай да видя дали нямаш парченца скариди между зъбите! – заповядвах ѝ.

– Е, няма да ми гледа в устата!

– Тя вижда навсякъде.

После я целувах по устните и пъхах ръка в деколтето ѝ, за да почувствам топлината под нощницата. Заедно търсехме сенчести долчинки, където да се покрием от вездесъщия поглед на Бабет, който пръскаше светлина от високо като слънцето в зенита си.

Когато се роди Емануеле, бяхме вече прекалено разглезени, за да се откажем от грижите ѝ. От медицинска сестра на Нора госпожа А. се превърна в гледачка на сина ни, все едно съществуваше естествен преход между двете дейности, и въпреки че не беше се грижила за новородено преди, веднага се разбра, че ѝ е съвсем ясно, много по-ясно, отколкото на нас, какво трябваше и какво не трябваше да се прави.

Заплащането ѝ тежеше на семейния бюджет, но не колкото би следвало: тя не държеше точна сметка за времето, което ни отделяше, нито пък ми се струва, че някога стана дума за почасова тарифа. Всеки петък приемаше без възражения сумата, която смятахме за удачна, пресметната от Нора според някаква мистериозна и доста гъвкава таблица. Всеки делничен ден в продължение на повече от осем години госпожа А. се появяваше на вратата ни в предварително уговорения час и позвъняваше на звънеца, преди да отключи със собствената си връзка ключове, да не би да ни прекъсне в интимен момент. Понякога пазаруваше предварително, тогава ни подаваше касовата бележка и оставаше права, без да помръдне, докато не ѝ върнехме цялата сума.

На първия ден, в който Емануеле тръгна на детска градина, присъствахме Нора и аз, присъстваше и госпожа А. А на първия учебен ден в първи клас се допускаха само по двама роднини за дете и аз бях този, който остана отвън. Ако някой погрешно сметнеше неговата Бабет за баба му, Емануеле не го поправяше. Госпожа А. чувстваше, че държи в ръцете си деликатното сърце на това нейно дете, и наистина беше така.

Можете да си представите при това положение нашето разочарование и недоумение, когато в началото на септември 2011-а, когато ни е по-необходима отвсякога за началото на учебната година, госпожа А. ни съобщи твърдото си намерение да не идва повече.

– Мога ли да те попитам защо? – пита Нора, която в този момент по-скоро се сърди, отколкото съжалява.

Има си все пак правила по отношение на работата: предупреждения, писма за напускане, изпратени по пощата, лоялност към дадената дума.

– Защото съм уморена.

Но от тона изглежда по-скоро обидена.

Толкова трае телефонното обаждане: осем години работа, може да се каже почти съжителство, ликвидирани с неясното извинение, че е уморена.

Наистина не се върна повече. От нас тримата Емануеле е единственият, който още не е научил, че нищо не трае вечно в човешките отношения. И е единственият, който не знае, че това не е непременно недостатък, но в този специфичен случай е трудно да намерим подходящото обяснение защо гледачката му внезапно е решила да не се занимава повече с него, така че ние с Нора се опитваме да печелим време. След една седмица той пита:

– Ама Бабет кога ще дойде?

– За момента не може да идва. Иди си сложи пижамата.

А и ние самите, обидени и уплашени от къщната работа, която внезапно ни се стовари на главите, се питаме какво всъщност е станало, къде сме сгрешили. Говорим за това отново и отново, като двама сираци. Най-накрая изравяме най-вероятната причина за бунта на госпожа А. Десетина дни преди тя да ни обяви решението си, едно листче, написано на ръка с печатни букви, се появи на звънците на входа ни. Жената, която наема съседния на нашия гараж, призоваваше анонимния злосторник, който ѝ беше продънил вратата с дистанционно управление, да намери смелост и да се покаже. Бележката си остана там да се вее на вятъра, без някой да ѝ обърне внимание. Нора ми се закле, че няма нищо общо с тази история – беше наясно, че е първа в списъка на заподоз​ рените не само заради разположението на гаражите, но и предвид рязкото ѝ, неподлежащо на контрол шофиране. Единственият ползвател на гаража освен нас беше госпожа А. За да не харчи купища монети всеки ден в машинката за паркиране, използваше мястото, което аз освобождавах сутринта. Бях я попитал дали случайно не се е блъснала тя във вратата на съседката, случва се, не беше нещо толкова сериозно и при всички случаи щях да поема щетата. Тя се извърна едва-едва: „Как ли пък не, аз да съм била. Сама си е продънила вратата оная, като я гледам с каква огромна кола се движи“.