Паоло Джордано: Черно и сребърно

– Абсолютно! – казва Нора в опит да убеди себе си и мен във версията, която току-що сме скалъпили. Излегнали сме се на леглото, единайсет вечерта е. – Точно така е станало, разбира се. Знаеш я колко е злопаметна.

– Това значи, че тя наистина е блъснала вратата.

Нора обаче ме смъмря:

– Какво ни пука на нас за вратата? Трябва да ѝ се обадим.

И така, на следващата сутрин, през паузата по време на упражненията по теория на групите, които съм провел по-разсеяно от обикновено, ако се съди по обърканите погледи на студентите, се обаждам на госпожа А. Искам ѝ извинение за обвинителния неделикатен тон, с който съм се обърнал към нея, и я уверявам, че ако това е причината да не работи повече за нас, я разбирам, но всички сме готови да поправим грешката си. Включвам в играта и Емануеле и това, колко му липсва.

– Няма нищо общо с гаража – отсича, – нямам сили, казах ви вече.

И към края на разговора, преди да си кажем довиждане с леко враждебен тон, за пръв път я чувам да кашля. Кашля различно, не както се кашля при смяна на сезоните. Кашлицата ѝ е дразнеща и я оставя без дъх, като че някой се забавлява да щрака с пръсти и прищипва трахеята ѝ.

– Какво ти е? – питам я.

– От кашлицата е. Не минава.

– Ходи ли на лекар?

– Не, но ще отида. Ще отида.

Самоотлъчването на госпожа А. скоро се усеща вкъщи, сигнализирано от различни признаци на запуснатост, особено откъм бюрото на Нора. Купчините хартия, които и преди се състезаваха по височина като средновековни кули, сега достигат притеснителни размери, докато накрая се сриват една върху друга, за да образуват един-единствен куп бумащина. Измежду ненужните листове със сигурност има и важни: сметки за плащане, съобщения от училището на Емануеле, телефонни номера, които Нора упорито продължава да записва на хвърчащи листчета, и проекти за обзавеждане, които ще произведат у нея нервни токови импулси, когато клиентите ги поискат. Не че госпожа А. пипаше документите, или по-скоро се преструваше, че не го прави, но често, след като беше прередила купчините, за да почисти, пликът, който жена ми се побъркваше да търси от дни, се появяваше като по чудо: госпожа А. го оставяше най-отгоре върху другите, все едно се е натъкнала на него случайно.

– Обадиха ми се за обзавеждане на една вила в Шамоа – казва Нора един следобед. Говори на висок глас, за да преодолее бученето на прахосмукачката, с която гневно почиства на място, на което не личи да има нужда от това. – Добра поръчка е. Би била добра поръчка. Жалко, че ще трябва да откажа.

– Да откажеш? Защо?

– Защото виж ме на какво съм заприличала! Нямам време да дишам, какво остава да се занимавам с проект във Вал д’Аоста. Виждаш ли ги списанията на дивана? Там са от сутринта, имах намерение да ги чета, но няма да успея. – Отдалечава се прекалено: кабелът на прахосмукачката се откъсва от контакта с изщракване. Внезапната тишина я вцепенява. Вглежда се втренчено в списанията. – А има статии, които са ми важни – казва, – наистина са ми важни.

Обръщаме се за помощ към майка ѝ. Идва няколко пъти у нас с нежелание. Щом влезе вкъщи, изпълнява серия от предразполагащи ритуали: прави кафе, от което после посръбва, докато се движи между балкона и кухнята, и подръпва от цигарата си с претенцията някой да ѝ прави компания, после си връзва косата и взема чифт ръкавици и чиста престилка, слага си ги пред огледалото и изследва ефекта. След като се е превърнала в перфектната домашна помощница, се обръща към дъщеря си:

– Какво има за вършене, значи?

Нора вече е изгубила търпение:

– Всичко има за вършене, не виждаш ли?

Скарват се с такава ярост, че майка ѝ скоро напуска къщата, сломена. Преставаме да я викаме, преди да е минал и месец, и тя не предлага повече помощта си.

Краткият опит с момиче от агенция не води до нищо по-добро. На Нора ѝ се струва бавна и инертна; оплаква се, че момичето не знае добре италиански и не разбира какво ѝ нарежда и че няма чувство за ред.

– И те заглежда.

– Заглежда ме?

– Паднала си е по теб, очевидно е.

– Ти си луда.

– И затова ми прави напук, както когато счупи чайника. Знаеше колко държа на него. Не казвам, че нарочно го направи. Не точно. Беше вид подсъзнателна реакция.

Продължавам да твърдя, че накрая все ще намерим някого, трябва само да търсим още, обаче Нора едва ме слуша.

– Не. Няма да намерим никой – промърморва, – никой свестен. Никой като нея.

Докато жена ми си излива отчаянието през деня по все по-сърдит и капризен начин, аз го оставям за през нощта – още едно нещо, по което винаги сме се различавали (сънят ѝ, откакто я познавам, е несмущаема мистерия). Не бях страдал от такова безсъние от времето на доктората, когато бях приел, че съществува разлика от четири-пет часа между режима на останалите хора в града и моя, все едно живеех сам на някой меридиан в центъра на Атлантическия океан или все едно работата ми предвиждаше нощни смени. В последните години постоянството му намаля до неразположение, което можеше да се овладее с известно внимание, изостряше се само в преходните сезони. Сега обаче съм стигнал отново до притеснително постоянство: всяка нощ се будя точно в три и дълго се вглеждам в леката игра на сенките по прозорците, понякога чак до зори. Ако по време на доктората ми успявах все пак да наваксам изгубения сън, сега заради Емануеле и часовете, които водя, будилникът е нагласен за седем и половина и липсата на сън просто се натрупва и толкова.