Паоло Джордано - Черно и сребърно

За да се предпазя от безпокойството, продължавам наум сметките, които съм оставил наполовина недовършени през следобеда. Иска ми се да стана, да намеря лист хартия и молив, за да си запиша идеите, но нямам смелост. Нора ми е забранила да работя нощно време, откакто ѝ признах, че в такива случаи числата, буквите и функциите танцуват пред очите ми с часове и влошават положението. По време на принудителното будуване погалвам бедрото на жена ми с надеждата, че ще отвори очи поне за малко. В тези моменти също се случва да мисля за госпожа А. и да изпитам чувство на загуба и тъга.

Като дете и аз имах бавачка. Казваше се Тереза, за нас Терезина, и живееше от другата страна на реката. Не я помня добре, нямам спомен да съм я докосвал или прегръщал, не си спомням как миришеше. Хората са пълни с умиротворяващи сетивни спомени, топли спомени, към които да се връщат, но не и аз: лесно изтривам от съзнанието си всичко, което не е визуално. От Тереза разполагам само с фрагменти като формата на картофите, които режеше за пържене – на лодки, без да ги бели. Имам и спомен за чорапите ѝ, всъщност матови кафеникави чорапогащници, чиято дебелина оставаше постоянна във всеки сезон. И ми даваше пари, в това съм сигурен. Но най-ясно запазеният епизод с нейно участие, който измести всички останали, е от последния път, когато я видях. Бях вече ученик в гимназията и майка ми реши, че въпросният следобед трябва да бъде пожертван в посещение на бавачката ми. Запътихме се към кооперацията ѝ, от онези, старите, с парапети по коридорите, гледащи към вътрешния двор – спомнях си я като някакво очарователно място, обаче сега, когато вече бях юноша и не обръщах никакво внимание на нюансите, ми се видя безлична и някак жалка. Терезина живееше със семейството на сина си, с което деляха четири стаи, и прекарваше дните си, седнала в едно кресло, откъдето държеше под око свръхподвижната си внучка, която подскачаше около нея, а понякога и върху нея като някой макак. Така значи, за моето отглеждане родителите ми се бяха обърнали към бедна жена: не знам защо, но в онзи момент това откритие ме възмути. След обичайните любезности постояхме известно време, заслушани в свистящото ѝ дишане. Когато си тръгвахме, Терезина извади от портмонето си банкнота и настоя да я взема, беше като автоматична реакция от едно време. Бях ужасен, но разчетох правилно погледа на майка ми и приех.

Питам се какво ли наследство от спомени ще запази Емануеле от госпожа А., когато порасне. Вероятно ще бъде много по-оскъдно, отколкото си представям. Във всеки случай, постановявам, докато избутвам завивките за пореден път и нак​ рая избирам средния вариант (един крак отдолу, един отгоре), няма да съм този, който ще му предложи да отиде да я види. Когато една връзка приключва, по-добре да приключи рязко и окончателно, дори и да е между възрастна бавачка и детето ѝ.

Нора приписва завръщането на безсънието ми само и единствено на работата. Договорът с университета ще изтече след малко повече от година и за момента не е ставало дума за подновяване. Когато поразпитах прекия ми ръководител за вът​ решния конкурс, който университетът обещаваше да проведе от години, той разпери ръце:

– Какво да ти кажа? Чакаме да умре някой от старите. Обаче са държеливи.

Не добави друго, нито пък на неговите шейсет и шест години даде основателни признаци да клони към включване на самия себе си в групата на „държеливите“. Не обича много да се занимава с професионалното ми израстване, по-приятно му е да разнищва интригите в отдела и оттам политиката изобщо. Понякога задълбава така до девет-десет часа вечерта, когато коридорите опустяват и пазачите преграждат изходите с изключение на един страничен, който се отваря с магнитна карта (и ако си я забравил случайно, си загазил). Аз в общи линии кимам, като си драскам върху листа със сметките. Аз съм личната му публика и нямам избор. Мисля, че и на него не му е приятно да прекарва толкова часове с мен, винаги след това си тръгва ядосан, но иска да упражни правото си върху мен, а и да ме притисне в офиса си, все е по-добре от това, което го чака у дома. Без някога да ми е обяснил защо, когато се отвори дума за брак, става още по-отровен от обикновено. Когато му съобщих, че ще се женя, коментарът му беше толкова кисел, че отстъпваше само на реакцията на Нориния баща към нея („Важното е да се запазят отделни сметки, защото любовта си е любов, но парите са си пари“). Моят началник каза: „Има още няколко месеца дотогава, имаш време да размислиш“. На сватбата дойде сам, зае позиция до масата с бюфета, за да не пропусне някое ястие, и си тръгна с последните гости, доста подпийнал. Казаха ми, че на следващата сутрин не промълвил и дума за празненството, обаче се оплакал от някоя от храните, от която се почувствал зле.