Паоло Джордано - Черно и сребърно

Докато гледаме позлатяването на разпуканите кестени с известно съмнение, ме моли да ѝ сипя вино.

– Реших Емануеле да смени училището – съобщава.

– Така ли?

– Догодина. Не го оценяват достатъчно, където учи сега. Не го разбират. Тя също го казваше. А и не е редно да късаш листовете на едно дете.

– Учителките късат листове. Винаги са го правили.

– Не и днес. Днес вече не се прави така. – Прекъсва, за да отпие глътка от чашата, и после ми я подава да си пийна. – И също реших, че ако не ти подновят договора, няма да е толкова страшно.

– Аз обаче се опасявам, че ще е.

– Може да се окаже добър повод да заминем. Да опитаме за малко. Щом не се чувстваш добре тук и мислиш, че има по-добри възможности, тогава да го направим. Аз ще мога да следя проектите и от другаде, а и да не се получи, няма значение. Ще стана експерт по печени кестени. – Поставя ръка на хълбока ми. – Какво ще кажеш?

– Не знам. Струват ми се много новини наведнъж.

– Не. Погледни тук. Мислиш ли, че са готови?

Една нощ по време на болестта госпожа А. сънувала Ренато. Рядко ѝ се случвало да я търси в съня. Този път обаче стоял прав срещу нея, елегантен както винаги, но с неподходяща шапка от мачкан филц на главата – той, който не понасял никакви шапки, защото го сърбял скалпът от тях. Ръцете му били пъхнати дълбоко във връхната дреха и той, без да ги извади, я поканил нежно да го последва:

– Ела, време е.

Госпожа А. се страхувала, че крие нещо опасно в джобовете си, затова го накарала да ѝ покаже ръцете си с разтворени длани. Той не я слушал.

– Хайде, късно е – повтарял.

– Не искам, още не. Върви си!

Госпожа А. отстъпила назад. Ренато навел глава с разочарование. Обърнал се и мракът го погълнал от глава до пети.

В онази нощ Бабет прогонила мъжа си въпреки любовта, която изпитваше към него: красноречив знак за невероятната ѝ привързаност към живота.

По същото време и аз сънувах сън. Намирах се на пуст подземен паркинг. От една пукнатина насред асфалта беше израснал храст. Когато се доближих да го разгледам, установих, че храс​ тът всъщност е горната част на пищната корона на дърво, чийто ствол се спускаше метри надолу, толкова далече, че не успявах да видя основата му. Когато се събудих, асоциирах този образ с госпожа А. Така и не можах да ѝ го кажа, за съжаление.

Тя беше от онзи тип храсти, чиито корени се промъкват през пукнатините в стените, по краищата на тротоарите, от онези пълзящи растения, на които им стигат няколко сантиметра вдлъбнатина, за която да се вкопчат, за да покрият фасадата на цяла сграда. Госпожа А. беше бурен, но от най-благородните. Грешките, които допусна през последните месеци от съществуването си – да си тръгне много преди времето ѝ да е дошло; това, че не подготви нищо за неопределеното бъдеще, което щеше да настъпи след нея; загубването на съзнание – може би бяха неизбежни грешки. Няма място за смъртта в мислите на някой, който е толкова изпълнен с живот, видях това у нея и го виждам всеки ден у Нора. Мисълта за смъртта е само за онези, които са способни да пуснат юздите, които поне веднъж вече са се предавали: дори не е настоятелна мисъл, а прилича повече на спомен.

Едно нещо обаче беше предвидила. Госпожа А. си беше осигурила място до гроба на мъжа си. Трябва да е имало някакъв момент, може би в някой следобед, когато е отишла на селското гробище, стиснала черната си чантичка, после е извадила от същата тази чантичка пари в брой, за да плати леглото в земята, което ще я приеме. Не знам дали е станало преди или след появата на рака, но знам със сигурност, че и в този случай не е била подтикната от мъчителната мисъл за смърт​ та, а от любовта към Ренато, от когото нямаше да понесе да бъде разделена за още една вечност.

– Трябва и ние да помислим за това – казвам на Нора, докато минаваме през входа на гробището.

Направих се, че се шегувам, но говорех сериозно.

– Ти винаги си казвал, че искаш да бъдеш кремиран.

– Може би съм на път да променя мнението си.

Сбърчи устни лукаво, все едно искаше да покаже, че ще си помисли дали да ме задържи до себе си през всичкото това време. После се огледа с вид на изгубена.

– Как ще я намерим?

Тъй като в деня на погребението не последвах​ ме шествието, не знаехме къде е погребана госпожа А. Една от братовчедките ѝ беше дала на жена ми общи указания, които, разтълкувани в съчетание с липсата ѝ на чувство за ориентация, бяха станали твърде приблизителни.

– Преди каза, че е накрая. Да пробваме да отидем натам.