Паоло Джордано - Черно и сребърно

Терапевтът, който обикновено се оставя да бъде въвлечен в обсъждане на сходства с ентусиазъм, ме прекъсна студено:

– Няма голяма разлика между една смърт и друга – заяви, – почти всички свършват задушени. – После се поизправи на креслото, малко тясно за габаритите му, сякаш да си възвърне силите. – А сега да оставим настрана прислужницата. Да говорим за жена ви.

– За Нора? Защо?

Ако не беше талантът на жена ми да води телефонни разговори, ако не беше героичната методичност, с която всяка седмица подхранваше кръга от приятелства и познанства, като посвещаваше на всяко от тях нужното време и внимание, нямаше да узнаем много за госпожа А. от пролетта нататък. Ако не беше Нора с нейната всеотдайност към телефона, нямаше всъщност да се случат много неща през последните години, нямаше например да се влюбим.

Бях нетърпелив младеж и не можех да издържа диалог, който не се води очи в очи, за повече от няколко минути: не бях склонен към бъбривост, държах се неучтиво и пред мен винаги имаше нещо, което изискваше вниманието ми, обикновено бяха страници със записки. Приятелите ми го знаеха, а и те бяха програмирани, общо взето, по същия начин, поради което комуникацията помежду ни се извършваше предимно с кратки текстови съобщения или няколко безплатни реда по електронната поща. На двайсет години си бях спечелил спорна репутация, защото съм бил пос​ тъпил подло с една съкурсничка, която се беше влюбила в мен, а и аз я харесвах. Всеки следобед ми звънеше по телефона без специален повод, само, както казваше, да си побъбрим малко. Един ден събрах смелост и ѝ казах да не ме търси повече, защото, за разлика от нея, имах по-важни занимания, на които да се отдам: нямаше ли да е по-подходящо да се срещнем в университета или на изрична среща? Не можеше ли да бъде така добра да отложи всичките тези интересни неща, които искаше да ми каже, до почивката на следващата сутрин?

Нора успя да разпердушини това правило. Количеството време, което прекарвах на телефона с нея, скоро събуди у мен съмнение – плашещо, разтърсващо – че се случва нещо небивало: на мен, на нея, на двама ни заедно. Където и с когото и да се намирах, съумявах да намеря начин да говоря с нея, като се отдалечавах без много обяснения от хора и ситуации. На края на всеки разговор проверявах изговорените минути на екрана и оставах потресен от липсата на чувство за вина, от желанието, което изпитвах, напротив, отново да набера номера. Имам серия от спомени как кръжа в кръг с поглед в краката си, най-често заслушан в Нора и в паузите ѝ, докато ухото ми прегрява до слушалката на апарата и дланта ми започва леко да се поти. Още ми се подиграва за това, какъв съм бил, преди да се запознаем, и мисля, че никога няма да спре.

– Като си помисля къде те намерих – казва, – в онази дупка, в която се беше скрил, вдървен и уплашен, заедно с всичките ти кварки.

Предполагам, че влюбването винаги ще си остане за мен нещо много подобно на това, да те извадят от дупка.

През май Нора, с нейния кънтящ и оживен глас (и все пак прекалено силен, до степен да ме отчае и да се налага да я моля да намали звука), използва същия майевтичен [6] Майевтика (от старогр. – акушерско изкуство) – сократичен метод, при който знанието се ражда от задаване на въпроси и ирония. – Б. пр. подход, който прилагаше и на мен, за да въвлече нашата подивяла и изнемощяла госпожа А. в незначителен разговор както някога. Фазата на подобрение настъпи безотказно при нея, както всеки друг предвидим етап от болестта. Магическото изчезване на симптомите, на всички симптоми, включително и на онези, които се дължаха на токсичността на химиотерапията, възобнови интереса ѝ към света, който продължаваше да съществува извън тялото ѝ. И затова ето ги отново хороскопите, ето я мъдростта, кондензирана в остри изказвания, ето ги задълбочените дисертации върху най-добрия начин за приготвяне на тиквички, които тъкмо са започнали да се появяват и да отрупват сергиите по пазарите (ами да, и апетитът ѝ се е събудил, каква радост!), ето я, общо казано, Бабет, жената, която познаваме и обичаме, платформата, на която всички се опират и която не се крепи на нищо.

Слушам Нора, която слуша госпожа А., и прид​ ремвам от време на време. Събота сутрин е, след десет, обаче още се излежаваме в леглото, докато Емануеле вече се е раздвижил в стаята си по-шумно от необходимото, за да привлече вниманието ни. Отпочинали сме, което ни предразполага да сме спокойни и щедри, способни на солидарност. Докато госпожа А. осведомява Нора за регресивната фаза на рака, за косата, която ѝ израства отново, и то по-бързо от предвиденото, малко по-рядка от преди, но със сигурност по-тъмна, на места направо кестенява, се питам дали знае, че завръщането в рая е класически етап, временно облекчение, ефимерно и малко садистично, което представлява не друго, а прекият път към окончателния край.