Паоло Джордано - Черно и сребърно

– А това какво е? – питам го.

– Госпожата ми откъсна листа.

– И защо?

– Бях сгрешил всичко.

Водим половинчасова битка с умножението, все по-навъсени.

– Седем по едно?

– Седем.

– Седем по шест?

Емануеле брои на пръсти много бавно.

– Четиресет и четири.

– Не, четиресет и две. Седем по нула?

– Седем.

Каква ирония, направо садизъм: с моята диплома по теоретична физика, специализация по квантова теория на полетата и общо владеене на най-сложния формализъм на символното изчисление не съм в състояние да влея в главата на сина ми причината, поради която всяко число, умножено по нула, дава резултат нула. Сякаш виждам вът​ решността на черепа му, мозъка, обвит в мъгла, в която твърденията се разпиляват, без да успеят да конструират смисъл. Губя търпение:

– Нула! Прави нула! Ако не успяваш да разбереш защо, поне го запомни!

Пъхам на два сантиметра от носа му един празен кръг, образуван от палеца и показалеца ми, и е ясно, че с тази нула имам предвид него самия.

– Но в таблицата го няма – оправдава се.

– Таблицата няма нищо общо! Само твоята дървена глава!

В този момент се намесва Нора и ми казва да се оттегля, за да продължи и тя. От кухнята, където се опитвам да се овладея, чувам, че умножава вместо него.

След години на съжителство може да се случи да забелязваш знаци, накъдето и да се обърнеш, свързани с човека, с когото толкова дълго време си споделял жизненото си пространство. Случва се на мен да откривам Нора във всяко ъгълче на дома ни, без да я търся, все едно душата ѝ се е уталожила като прах по предметите, и се случваше на госпожа А., включително през последната ѝ година, да среща навсякъде упоритата холограма на Ренато. Всеки път когато заставала на прозореца, загледана в стръмния изход от двора на жилищния блок към улицата, си спомняла за онзи ден, когато, въпреки забраната на мъжа си, си присвоила ключовете от чинийката на поставката до входа и извадила колата от гаража. Той не ѝ давал да кара, но се разболял и трябвало да бъде каран в болницата три пъти седмично на диализа, кой друг можел да прави това, ако не тя?

– Одрасках дясната страна в ръба – разказа ми, – после се върнах вкъщи и му казах: „Хайде, приготвяй се!“.

Често споменаваше този плах подвиг, смяташе го за важен преход, едновременно бележещ началото на залеза на Ренато и зората на собствената ѝ еманципация. До този момент в техния съюз имало ред, много повече, отколкото в нашия с Нора, с която постоянно си разменяме ролите на съпруг и съпруга, до такава степен си ги разменяме, че вече не знаем кое чия задача е. Ренато карал кола, госпожа А. не; госпожа А. бършела прахта от рафтовете, Ренато не; всяка отговорност била разпределена само на единия от тях още от началото. Възможността за съпружески живот вън от предопределените роли беше за нея нещо непознато и може би това беше част от сигурност​ та, която ни носеше присъствието ѝ, защото чрез нея успявахме да изпитаме несмела носталгия по един отминал модел, в който не можеше всеки да е всичко едновременно – мъж и жена, логичен и сантиментален, отстъпчив и строг, романтичен и земен – модел, различен от този, който в нашето съвремие ни натоварва с толкова разширена и цялостна отговорност, че неминуемо не успяваме да сме безгрешни.

Госпожа А. в повечето случаи беше снизходителна към нашия объркан организационен промискуитет, прощаваше ни това модерно недоразумение, но инстинктивно му се противопоставяше. Не понасяше да ме гледа как се занимавам с прането, нито приемаше, че Нора може да хване бургията и да пробие дупка в стената (дейност, в която е много по-сръчна от мен). В такива случаи намираше начин да отстрани и двама ни и да довърши задачата вместо нас, виж, тя можеше да се занимава с всичко, след като овдовяването я беше превърнало в едно перфектно андрогинно същество. Кончината ѝ в известен смисъл ни даде и възможност за спасение: ако прекалено дълго продължавахме да се поддаваме на погледа ѝ, вероятно щяхме да се окажем в капан, въплътени в ролите на храбър съпруг и подчинена съпруга, в един различен прочит на брака, какъвто е бил възприеман преди петдесет години.

Беше конвенционална жена, надъхана с доктрина, и фатална мачистка, но не го знаеше. Странно беше, но начинът, по който се обръщаше към мен, леко по-почтителен, отколкото когато говореше с Нора, ме утвърждаваше като мъжа в къщата. Сякаш нямаше избор, освен да даде превес на моите мнения, да прояви повече внимание към моите изисквания, да се съобразява повече с моя характер, отколкото съответно правеше с Нора, въпреки че именно тя беше любимката ѝ.