Паоло Джордано - Черно и сребърно

Едно лято убедих Нора да тръгне по-рано за лятната си ваканция заедно с майка си и Емануеле. По време на това кратко ергенство госпожа А. полагаше за мен повече грижи отвсякога. По изключение се стараеше да приготвя ястия, които Нора би ѝ забранила, и често оставаше за вечеря – никога не беше го правила – за да ми прави компания. Сутрин се появяваше по-рано от обикновено, понесла дневната реколта от градината, и когато ставах, намирах закуската сервирана заедно с пакетиран обяд, който да консумирам по-късно в университета вместо сандвичите от бюфета, които, твърдеше тя, само служат да те натъпчат и да ти е тежко. Дори купи букет оранжеви гербери, които постави в средата на масата. Играеше си на примерна съпруга и аз не ѝ пречех.

Беше задушен юли, още не бяхме монтирали климатиците, така че се разхождах из апартамента по бельо и имах чувството, че ме следи с очи и че ѝ доставя удоволствие да ме гледа. Колкото и абсурдно да звучи, след една седмица из стаите се носеше лек еротичен заряд.

Когато Нора се върна, вече бях свикнал с тази странна интимност. Когато за пръв път ме видя да се появявам по гащи пред госпожа А., ме накара да я последвам в спалнята и ми нареди да си обуя панталона.

– Сега и от Бабет ли ревнуваш? – пошегувах се. – Да ти кажа, не вярвам да се е прицелила в мен.

– Все пак е жена – отговори ми много сериозно, – опитай се да не го забравяш.

Прозорецът, от който Ренато наблюдавал със свито сърце как госпожа А. изкачва рампата с автомобила, е същият, на който тя, през февруари 2012 година, стои загледана в нищото. Атлантически циклон е обхванал северната част на полуострова и е изсипал наведнъж повече сняг, отколкото сме виждали през последните десет години. Температурите не надвишават нулата дори в централните часове на деня, по улиците се образуват блестящи ледени коридори, по които хората си чупят китки, глезени, тазове. Заради задръстванията „Гражданска защита“ препоръчва на всички да си останат вкъщи и госпожа А. е от малцината, които изпълняват.

Никой от съкооператорите не си е дал труда да изрине снега от двора, предпочитат да паркират на улицата, отколкото да се морят. Тя единствена е ринала сняг преди, докато е имала сили, когато е имала основателна причина да излезе, и основателната причина бяхме ние. Когато валеше сняг, се опитвахме да я убедим да остане за през нощта, в стаята на Емануеле имаше сгъваемо легло, готово за такива случаи, но госпожа А. държеше да се прибере у дома, може би защото духът на Ренато я очакваше за вечеря, така че поемаше предизвикателството на хлъзгавия път до Рубиана със своята миниатюрна кола.

– Дори при снежна буря не се отказва да дойде – коментираше Нора, която всеки път се учудваше на тази отдаденост. – Майка ми не шофира дори при лека мъгла. Когато бях, малка, все отказваше да ме закара на зъболекар заради мъглата, затова сега зъбите ми са в такова лошо състояние. Ама че гадина.

Ако някой отвън забележеше профила на госпожа А. на прозореца, би се запитал дали принадлежи на жена, или на мъж. Слабостта е изтрила женствените ѝ черти, на плешивата ѝ и някак смалена глава стои нощната шапчица в цвят мента – по време на третия цикъл химиотерапия внезапно е опадала цялата ѝ коса – и вече има навика да се облича в панталон и пуловер в тъмен цвят, които ѝ висят като затворническа униформа. Тя е точно това: затворник. Пухкавият слой сняг на земята, гледка, която винаги я е очаровала, сега ѝ се струва непреодолима пречка.

Лошото време я държи затворена в апартамента четиринайсет дни поред. Съпругът на Джулиета на два пъти ѝ пазарува – основни продукти, много различни от това, което би напазарувала сама. Хората, които решават да се погрижат за нас, никога не се постарават да го направят както би ни харесало, но трябва да е благодарна: и това е много. От ботушите на мъжа се отлепят снежни парчета, докато ѝ задава очевидни въпроси, после снежните остатъци започват да се топят по пода, но не по-навътре от входната врата, и тя не си прави труда да избърше тънката локвичка.

С това се изчерпват визитите. Мястото ѝ на отшелник е труднодостъпно. Ракът, най-големият ѝ враг, единствен е останал да ѝ прави компания. От друга страна, вече нищо не я интересува, освен клиничния календар, който отброява дните, седмиците, месеците. Вече се задържа по цели следобеди в леглото с включен телевизор и придремва пред екрана, на който цветущи момичета разказват за многобройните си мъже – на нея, която е останала вярна на един и същи мъж през целия си живот. Госпожа А. не ги съди, не им завижда. Просто те принадлежат на една нова раса, извънземни са и авантюрите им я оставят равнодушна.