Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Няма нищо лошо – каза, – и аз го усещам с всичките си органи.

После Емануеле порасна по-бързо от предвиденото и ние се постарахме да ускорим съзряването му на всяка цена, без да забелязваме, че действахме в наш собствен ущърб. Никога не беше достатъчно схватлив, не беше достатъчно отговорен, разсъжденията му не бяха достатъчно структурирани. Само с госпожа А. Емануеле си позволяваше да регресира до положението на малко дете, каквото още се чувстваше. Тя го държеше на ръце и дълго го люлееше, нещо, което отдавна не правехме, позволяваше му да проявява капризи и да бъде настоятелен в претенциите, обгрижваше го в неща, с които според нас вече трябваше да се справя сам (но не се ли държахме по същия начин Нора и аз спрямо нея, като се оставяхме на грижите ѝ?). Може би амортизиращото ѝ присъствие ми попречи да видя Емануеле такъв, какъвто беше в действителност: не някакъв гений, а дете на средно ниво, ако не и малко под средното, дете, склонно към докачливост и за което опитът да разбере нещата, особено абстрактните, беше винаги придружен от усилие, страх, необходимост от изнервящо повторение. Беше еднакво болезнено за нас и за него да си дадем сметка за това и може би по тази причина още съм донякъде сърдит на госпожа А., че толкова дълго време му служеше за прикритие.

Спомням си един случай. Емануеле беше втора година в детската градина и дотогава не беше проявил никакво отношение към рисуването, драсканиците му бяха донякъде обезпокоителни, но ние не им обръщахме особено внимание (какво значение има в живота дали можеш да оцветяваш в контурите?), поне така беше до онзи следобед, когато отидох да го взема от градината и в преддверието с гардеробчетата, където коленичили родители, баби и дядовци помагаха на децата да си обуят обувките, видях автопортретите на децата с темперни бои, разположени така, че да образуват рамка. Рисунката на Емануеле, на доста централно място, беше различна от другите – безформено розово петно с две криви черни черти за очи. Осъзнал разликата, той се почувства длъжен веднага да изясни нещата:

– Моята е по-грозна – каза, като че ли имаше нужда да уточнява.

По-късно разказах на Нора и на госпожа А. случилото се. Чисто и просто, излях разочарованието си: ако синът ни изоставаше от останалите в рисуването и ако това беше неоспорим знак, че ще бъде назад в безброй други неща в бъдеще – аз рисувах много хубаво на неговата възраст – то не ни оставаше друго, освен да се примирим. Струваше ми се очевидно, че да бъдеш родител, включва това, да се излагаш непрекъснато на възможни унижения.

Нора и госпожа А. ме изслушаха със скръстени ръце. После, без да си кажат нищо и без аз да имам и най-бледа представа за намеренията им, за да мога да ги спра, излязоха от къщи и закрачиха към детската градина на Емануеле. Там, точно като майка и дъщеря, изискали незабавното премахване на темперните рисунки. Върнаха се вкъщи победоносно, преди гневът им да е прекипял, и на мен ми се сториха като две кафяви мечки на връщане в пещерата след кървава схватка с глутница вълци, заплашващи малките им.

С времето обаче разликата с връстниците му се задълбочи и техните набези вече не бяха достатъчни. В началото на втори клас Емануеле продължаваше да бърка „б“ с „д“, дясно с ляво, преди със след – струваше ми се недопустимо.

– Струва ти се недопустимо, защото разбирането ти за интелигентност е ограничено – не ми оставаше длъжна Нора. – Той има силно развита фантазия. Но това за теб и за семейството ти няма значение, нали? Вие признавате само отличниците.

– Какво общо има сега семейството ми?

– Двамата антрополози и малкият физик с най-блестящия успех в училище и с публикации в списанията. По-добре си признай, фактът, че синът ти не е математически гений, те кара да се чувстваш принизен.

Е, права беше, беше вярно и това, без съмнение. Но тогава я засякох нарочно:

– За съжаление, предразположението към математиката е наследствено.

Тя тръсна глава.

– А той е имал нещастието да го наследи от грешната страна, предполагам.

И ето ни сега, Емануеле и мен, изправени един срещу друг – събота сутрин е, моментът, който най-много мразим и двамата от цялата седмица. Седим на масата в хола, маса от суров бук, която Нора е поръчала на един от своите дизайнери в Берлин и сега трепери от страх да не би да оставим по нея следи от химикалка. Разлиствам бавно тетрадката по аритметика, миризмата на лъскавата пластмасова корица ми напомня съвсем същия мирис от моето детство. Прилича на бойно поле: поправки в червено навсякъде, диагонални линии, зачеркващи цели страници, ремарки и удивителни знаци.