Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Ти би ли могъл? – попита ме Нора. – Би ли успял да издържиш? Би ли имал силата да бъдеш с мен до края, ако се разболея?

– И двамата се заклехме в това, доколкото си спомням.

– Ами ако болестта е дълга като тази на Ренато? Би ли останал с мен през всичките тези години, докато пропускаш най-хубавото от живота?

– Да, бих.

Знаех, че е по-добре да не обръщам въпроса към нея, защото хората, чиято лимфа тече бързо, са като порой, който не можеш да спреш, но някои разговори между влюбени прехвърлят даден хоризонт и те завличат неизбежно към тъмния си център.

– А ти?

Нора посяга с дясната ръка към къдравия кичур коса зад ухото си, който остава скрит и който се показва само когато си вдигне косата, а аз го търся винаги с пръсти. Сега не ѝ дава мира.

– Не знам. Така мисля – но междувременно се поколеба.

През останалата част от вечерта се държахме на разстояние един от друг.

В самолета, носещ се към умерените ширини на Близкия изток часове преди коледната нощ заедно със заспалото ми семейство, без нищо там навън, което да ни заплашва сериозно, усещам, че се намирам в кулминацията на нашето съществуване, в неговия пик на неуловим блясък. Питам се колко може да трае и кой е начинът да бъде изживян напълно. Със сигурност не като се опитам да се отрежа с още вино, което дори не ми се пиеше. А пък и Нора, и аз сме винаги толкова заети, толкова разсеяни, толкова уморени. Живеем предварително, в постоянно очакване на нещо, което да ни освободи от задълженията на настоящето, без да предвиждаме следващите, които ще се появят. Ако наистина това са най-добрите ни години, не съм доволен от начина, по който ги използваме. Иска ми се да я събудя и да ѝ го кажа, но знам, че няма да ме вземе на сериозно, ще се обърне на седалката и още посвита, ще опре глава в затъмнения илюминатор и ще продължи да дреме.

Между статиите, залепени в шкафа на госпожа А., имаше някои, които по-специално ме заинтригуваха: един американец, Тери Фийл, беше умрял след трийсет години от радиацията, на която бил подложен в Нагасаки, където дебаркирал веднага след избухването на бомбата; във Великобритания през седемдесетте години петдесет хиляди души годишно умирали от белодробни и сърдечни патологии, като статията привеждаше хипотезата, че това имало връзка с употребата на никотин; едно опасно лекарство беше останало в обращение у нас в продължение на около пет години. Йонизиращи радиации, белодробни карциноми, лекарства: беше, все едно сянката на смъртта, която по онова време вече частично препречвала зрението на Ренато, се е промъквала към госпожа А. и той го е осъзнавал. Пред изрезките от вестници, събирани с такова усърдие, у мен се породи съмнението, че е имал предчувствие за края на жена си и се е страхувал от него повече, отколкото от собствения си край, и че в тези привидно несвързани писания е търсил логиката на възможно лечение, начин да я спаси.

Обаче трийсет и пет години по-късно госпожа А. подлага лявата си ръка на една игла, в която транзитира тревожна концентрация на изотопи на флуора. Винаги е имала тънки и бледи кръвоносни съдове, което превръща вземането на кръв и инжекциите в мъчение, но днес е изпълнена с оптимизъм и не се притеснява от неумелите опити на сестрата. Ако се замисли как се чувства от две седмици – отново енергична, дейна, с гладка кожа и частично завърнал се апетит, което бързо ѝ позволява да си върне две кила – може само да се смята за излекувана или поне че е поела по бързата лента на подобрението. Позитронно-емисионната томография го потвърждава недвусмислено. Не ѝ идва на ума, че причина за подобрението са свръхнормалните дози кортизон, който приема от месеци, не се усъмнява дори когато, на края на прегледа, кръстосва поглед с притеснения техник, който от вътрешността на кабинката с оловни стени е видял как на монитора се композира прозрачното ѝ тяло, женски призрак, който просветва на много места отвъд белия дроб: върху първия лумбален прешлен, върху тазовата кост и върху дясната бедрена шийка. Туморните клетки са излъчили позитронни пакети, които при срещата с техните негативни близнаци са се превърнали в светлина, сигурен знак, че ракът вече е поел по пътя на кръвта и се домогва до целия организъм.

Но госпожа А. още не го знае и за момента изпитва облекчение – облекчение, дължащо се в основата си на нещо различно от благоприятното физическо усещане, нещо, от което малко се срамува. Преди една седмица художникът е издъхнал кротко в съня си. Вечерта ял и пил с удоволствие, а на сутринта не се събудил. Това означава, освен неумолимото съкращаване на списъка от хора, с които е споделяла миналото си, че райската птица не е била дошла за нея: и двамата са грешали. Това е добра новина, излишно е да се прави, че не е така, пък и художникът няма от какво да се оплаче.