Паоло Джордано - Черно и сребърно

По време на коледната вечеря винаги се стигаше до безмилостно съревнование между печеното, приготвено от тъща ми, и това на госпожа А. Двете тави биваха поставени близо една до друга в центъра на масата. Участничките в дуела разменяха продължителни погледи като в някой женски уестърн. Всички ние, вече попреяли, послушно опитвахме по хапка от всяко парче поред, след което се впускахме отново в хвалби, по-разпалени и по-шумни от предишните. Макар и да се опитвахме да постигнем точно равенство, госпожа А. накрая печелеше по точки, винаги.

– Ще избягаме, ето какво ще направим – предлага Нора.

Възползваме се от една оферта за Бейрут с тръгване на 24 декември. На протестите на майка ѝ отговаряме, че полетите са по-евтини, много поевтини – знаем, че финансовата мотивация има свойството да ѝ затвори устата (перипетиите около развода са извели парите със замах на върха на ценностната ѝ стълбица). Убеждаваме Емануеле, че пак ще си получи всички подаръци, даже по-рано от обичайното, и това, изглежда, умиротворява и него.

Любопитно е да се проследи как се установяват някои навици: туморът на госпожа А. и безвременната ѝ липса бяха причина Нора и аз да сключим таен заговорнически пакт. Никога повече след тази година да не празнуваме Коледа със съответните ни родители. От един декември до друг да спестяваме определена сума, достатъчна да ни отведе далече през тези дни, далече от семейните неразбории и от установените правила, в чиято стойност вече се съмнявахме.

В самолета зачитам книгата на Сидхарта Мукхерджи „Императорът на всички болести: биография на рака“. Мукхерджи, американски индиец, след като изследва хлъзгавата почва, на която се припокриват хематология и онкология, компилира романизирана история на рака и веднага печели наградата „Пулицър “. Всеки параграф ми представя в контражур госпожа А. и ми отнема още един милиграм надежда за нея. Война по всички фронтове, това описва Мукхерджи, война, отбелязала някоя и друга победа, на която се дава огромна публичност, но в края на краищата обречена на провал.

Обръщам внимание на аналогията, направена от Гален [5] Елий Гален, или Гален от Пергам (129–216 г.) – древ​ногръцки лекар, хирург и философ. – Б. пр. между рака и меланхолията, явяващи се резултат от мрачно настроение. Докато чета, сякаш усещам някаква лепкава течност като струя катран как се разпространява по лимфната ми система и я запушва. Скъпа госпожо А., според древната медицина ние двамата имаме още нещо, което ни свързва, освен добрите чувства, ние принадлежим на същия цвят, поборници сме на черното.

Иска ми се да се обадя на моя психотерапевт, за да прогоня тягостното състояние, което ме обзема с такава скорост, но оттук е невъзможно. Да използвам бордови телефон срещу заплащане? Дали действат наистина? Така или иначе, е Бъдни вечер, няма да ми отговори, така че се обръщам към стюардесата за още една миниатюрна бутилка френско вино. Тя ми го сервира с възмущение, след като ме е оставила доста да чакам. Сигурно е мюсюлманка или просто намира за недостойна гледката на баща, който се напива по време на полет, седнал до сина си.

Мисля, че стюардесата не знае нищо за черното настроение, както впрочем не знае и Нора, кротко заспала на рамото ми. Гледам я, раздвоен между трогателността и завистта. Нейната лимфа тече светла, прозрачна и изобилна, напук на всичко. Убеден съм, че жизнеността ѝ е непресъхваща, че нищо, нито крайната болка, нито най-тежкият траур биха могли да ѝ попречат. В крайна сметка човек никога не е щастлив или нещастен заради това, което му се случва, а заради настроението, което протича вътре в него, а нейният цвят е разтопено сребро, най-белият метал, най-добрият проводник, най-безмилостно отразяващият. Утехата, че знам колко е силна, се смесва със страха, че не съм ѝ наистина нужен и че съм залепнал за нея по безброй различни начини, един от които напомня пиявица, изсмукваща чуждия живот, гигантски вид паразит.

Една вечер се разговорихме за госпожа А. и за живота ѝ, изпълнен с жертви, винаги в служба на някого или нещо. Точно в средата на живота, когато тялото ѝ било в разцвета си, прекарала пет изрядно щастливи години със съпруга си, преди бъбреците му да откажат. Пет години, които не бяха оставили видима следа, освен у нея самата, пет години брак и една преди това като сгодени, в които се отдръпнала от предишния си образ, от всичко, което не я задоволявало, и натрупала достатъчно спомени, за да издържи на гледката на Ренато, гаснещ пред очите ѝ ден след ден, безспирно, по време на стотиците часове диализа, които променяли кръвта му, характера му и любовта му към нея. Пет години, които ѝ бяха стигнали, за да изкара още четиресет.