Паоло Джордано - Черно и сребърно

Бъдещите археолози, които ще издухат пепелта от дома ни, ще намерят само металните части от твоето софистицирано обзавеждане и ще им трябва време, за да възстановят оригиналната му красота, ще се натъкнат на малко предмети и почти никаква украса, също и в стаята на Емануеле, която от година на година се опразва все повече от играчки и цветове, защото всичко, което го занимава, вече е в паметта на мобилната конзола. Питам се какво ли може да им подскаже, че в тези стаи е живяла двойка, впоследствие семейство, и че са били щастливи заедно, поне в продължение на дълги периоди.

Ако пък, по силата на сложен процес на фосилизация, някое разпокъсано парче вестник оживее в контейнера за хартия, преди да се разпадне, и проследят заглавията, както направих аз със заг​ лавията от шкафа на госпожа А., сигурно ще си помислят, че са от някакво второ Средновековие, от още една тъмна и безнадеждна смяна на хилядолетия. Или пък не, нашето време изглежда толкова тежко и компрометирано само на нас, както на Ренато е изглеждало тежко и компрометирано неговото, защото се поддаваме на внушения и защото всяка епоха съдържа в себе си нахално надвисналата заплаха от катастрофа.

– Без нея не ми се празнува – признава си Нора, когато наближава първата Коледа, в която Бабет няма да е с нас.

Решила е да я прекара с братовчедките си (винаги ги е описвала като завистливи и злобни, държеше се на разстояние от тях въпреки самотата, но ракът, изглежда, намали и имунната ѝ защита към семейството, защита, която беше развивала през половината си живот) или не е очаквала, че ще я поканим и тази година. Сигурно си е казала: сега, когато вече не съм им прислужница, няма никаква причина да ме искат. Когато ѝ се обадих, за да ѝ кажа, че е добре дошла както винаги, реагира остро, почти раздразнено:

– Моля ти се, хич и не си помислям да седна на маса. Да гледам всичката тая храна. Много съм сложна вече за компания.

Предложих ѝ да се присъедини преди или след, на гладно или с пълен стомах, щяхме да се радваме, така или иначе.

– Оставете ме мене – отряза ме, – празнувайте си спокойно.

Нора и аз обаче никак не сме спокойни. Без госпожа А. списъкът с поканените за Бъдни вечер ни изглежда по-застрашителен отвсякога: ние тримата, майката на Нора, вторият ѝ съпруг Антонио – пристрастен тълкувател на темата за икономическата криза и разгорещен блогър над допустимата възраст, и неговата дъщеря Марлене, с която Нора никога не се е разбирала, може би заради десетте им години разлика или защото, както твърди със стабилна доза отрова в гласа, е напълно неестествено да обичаш новите деца на родителите си и да се привързваш по команда. По Коледа разводът на Норините родители надвисва отново като буреносен облак и тя се оставя да я завладее електрическият заряд от въздуха, винаги готова да стовари десет хиляди волта върху който ѝ се изпречи – върху Емануеле или върху мен в случая. Да не разочароваме никого – моите роднини, нейните с техните нови придружители – и в същото време да избегнем неудобството от срещата, е изкусна игра, която ние не владеем.

С госпожа А. поне беше гарантирана една точка на равновесие. Когато на масата започваше да тегне очевидната липса на общи теми за разговор, както и на желанието да се намерят такива, насочвахме вниманието към ястията, които беше приготвила. Изреждахме се да я хвалим и да коментираме, като давахме и предложения за следващата година, и по този начин с мъка изтрайвахме до полунощ. Госпожа А. се превръщаше в централна фигура на Коледата или в жертвен агнец, но така или иначе, беше поласкана. В тези вечери повече отвсякога изглеждаше част от семейството, макар че изобщо не успяваше да остане седнала на определеното ѝ място, движеше се френетично между хола и кухнята по средата на разговора, захващаше се да мие чиниите много преди да е необходимо, на всеки пет минути минаваше от една роля в друга: от прислуга в гост и после пак в прислуга. Като се замисля, трябва да е било изнервящо за нея. Когато идваше време за десерта, вземах нещата в ръце и я заставях да остане със задник, залепен за стола, точно така ѝ казвах: „Сега ще си държиш задните части залепени за стола“, а на нея ѝ харесваше да ѝ говоря по този груб начин. Събираше ръце в скута и се наслаждаваше на останалата част от вечерта.

Не носеше подаръци на никого, но винаги имаше повече от един за нея – от нас и от майката на Нора. Подаръкът от майката на Нора обикновено биваше нещо мизерно, опасявам се, че често рециклираше стари подаръци. Отношенията между двете никога не са били лишени от нетърпимост. В края на краищата в поведението на Нора често прозираше по не съвсем деликатен начин, че категорично предпочита Бабет.