Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Снощи ми се приядоха грах и яйца. Сготвих си ги и ги изядох с удоволствие. После се закашлях и повърнах всичко. Край, приключих и с яйцата, и с граха.

Госпожа А., която не пренебрегваше и най-смелите традиционни храни – печени жабешки бутчета, варени охлюви, гълъби и шкембе, мозък и пържени дреболии – вече не е в състояние да изяде едно невинно ястие като грах с яйца.

– И водата, представяш ли си? И от нея ми се повдига.

От декември нататък през цялата година оставащ ѝ живот ще пие само газирани напитки – кока-кола, оранжада, битер портокал – и ще се изхранва предимно със сладкиши като някое непоправимо дете с вредни навици.

Решавам да отида да я видя. Осведомен за абсурдната ѝ диета, ѝ купувам цял поднос пиемонтски целувки [4] Baci di dama – полусферични сладки от бадемово или лешниково брашно, слепени с шоколад по две. – Б. пр. , слепени с шоколад (след като констатирам успеха им, ще се появявам със съвсем същия поднос при всяко следващо посещение до края, докато откаже и тях). Една слънчева неделна сут​ рин отиваме с Емануеле, който в чест на дезертиралата си бавачка е понесъл една много цветна рисунка, прилична на халюцинация, на която летящи нимфи с розови, лилави и сини коси се реят в небе, осеяно с чудовища.

– Кои са тези? – питам го.

– Нежни феи.

– А тези?

– Покемони.

– Аха.

Жалко, че после решава да опакова рисунката: навива листа на бонбон и го облепва с тиксо. На госпожа А. подава една капсула от омачкана и лепкава хартия. Тя я оставя встрани в недоумение. Вече няма време да се занимава с непоследователната креативност на Емануеле, сега ѝ е ред да се грижи за тялото си, да взема всичките си лекарства и да следи за ефекта от тях, повече страничен, отколкото благоприятен. Имам ясното предчувствие, че рисунката ще свърши в кошчето веднага щом си тръгнем.

Емануеле не може да разбере нищо от ставащото, нито че болестта води до егоцентризъм, не възприема госпожа А. като различен човек от жената, която се е грижила за него, за него и за никой друг, която го е следвала в шантавите му измислици, където и да са били насочени, и го е отрупвала с почести като принц. Когато усеща внезапната студенина, се изнервя и става нетърпим, разбирам го от начина, по който променя гласа си, винаги прави така, когато иска да бъде отново център на внимание. Госпожа А., от друга страна, не се задълбочава или не иска да разбере какво минава през главата на детето. Намирам се между два бушуващи огъня от очаквания и разочарование: от едната страна – една болна възрастна жена, от другата – ученик в началното училище, и двамата устремени да прив​ лекат всички погледи върху себе си от страх да не изчезнат в противен случай.

Изпращам Емануеле да играе на двора, въпреки че е твърде студено. Той протестира, но накрая се подчинява. От вратата ме стрелва с един от най-лошите си погледи.

В дома на госпожа А. имаше една стая, в която парното беше изключено от години, стая, която не приличаше нито на хол, нито на кабинет, а по-скоро на място за съхранение на реликви. Тъй като през зимата температурата в нея беше по-ниска с поне десет градуса в сравнение с останалата част на апартамента, влизането там създаваше усещане, че влизаш в катакомба. Прозорците имаха допълнителни крила с цветни стъклописи на женски лица в профил – не помня името на стъклописеца, но госпожа А. го произнасяше винаги с голямо уважение – затова и светлината, която се процеждаше през тях, също беше оскъдна като в гробница. Всичко вътре напомняше за Ренато.

На една ниша в стената бяха монтирани раф​ тове и на всеки от тях беше изложена различна колекция. Смесицата от епохи и стилове сочеше, че зад избора стои особено непоследователна личност или пък напълно лишена от предразсъдъци: имаше десетина статуетки от предколумбовата епоха, няколко преспапиета със странни форми, каквито не бях виждал другаде, следваха скулптури от рисувана керамика със съмнителни качества и най-различни вази от сребро и месинг. Ниска маса с двойно дъно, облечено в зелено сукно, приютяваше в средата на стаята двайсетина джобни часовника на еднакво разстояние един от друг, със стрелки, сочещи дванайсет. От тази разнородна сбирка си проличаваше стремежът на вехтошаря Ренато да се превърне в експерт по антики – почти достигната цел, но никога напълно. Госпожа А. си даваше сметка, а може би не, невъзможно беше да се каже, но за нищо на света не бе склонна да омаловажи необоснованите стремления на мъжа си. От целия ѝ житейски опит най-неочаквано и вълнуващо беше се оказало да му помага в продажбата на експонатите и само мисълта за това я изпълваше с гордост.