Паоло Джордано - Черно и сребърно

Най-ценният материал беше струпан зад лакиран параван с ориенталски мотиви: петдесетина картини, всичките с доказана автентичност и различни размери. Знам със сигурност, че между тях имаше творби на Алидже Сасу и на Романо Гадзера, поне две от школата на Феличе Казорати и няколко от футуристичния период, макар и не от най-известните му представители. Госпожа А. сподели с мен и за едно масло на Джузепе Миниеко, Младоженците , което Ренато така и не пожелал да продаде въпреки настояването на един лекар, който всяка година вдигал офертата: тази картина, твърдеше тя, ѝ напомняла за тях двамата, както и за мен и Нора.

В действителност така и не видях нито една картина. Госпожа А. ми показа само хартиените обвивки, всичките еднакви, и единствения път, когато се осмелих да надникна зад пролуките на една опаковка, пристъпи, за да ме спре. Повече не направих опит.

– Какво смяташ да правиш с тях? – питам я в деня, в който съм ѝ на гости с Емануеле, обхващайки с жест цялата стая.

Неделикатен въпрос, който не съм обмислил добре, но пък се чувствам длъжен да я предупредя за риска от разпиляване на съкровището ѝ, съкровище, така дълго съхранявано в един неподозиран апартамент на една неподозирана кооперация. Който и да дойде след нея, няма да прояви към него дори минимално внимание, със сигурност не каквото тя очаква, защото няма как да се сравни с отдадеността на цял един живот. Госпожа А. все още може да си позволи лукса да предопредели съдбата му, да реши бъдещето на всеки от предметите точно както пожелае.

– Добре са си тук – отговаря.

Въпросът предизвиква моментално отдръпване, усещам го по начина, по който ме подканя да изляза от стаята, за да се преместим в хола – казва, че ѝ е станало студено. Знам за какво мисли и не мога да я виня. Въпреки че не допускам да съм проявил тенденциозност, трябва да призная, че когато зърнах картината с жената, белеща праскови, за момент си я представих окачена в спалнята ни с Нора, най-после придаваща достойнство на една стена, за която така и не намерихме нещо подходящо, нещо, което да сметнем за достатъчно интимно, за да си стои там и да ни наблюдава отгоре всяка нощ, будни или заспали.

След онази неделя ходих още веднъж в апартамента на госпожа А. Беше починала четири месеца по-рано. В крайна сметка ни беше завещала част от мебелна гарнитура – една маса и един шкаф от двайсетте години в цвят сметана, и трябваше да ги взема, преди да са продали апартамента. Тези мебели бяха единственият ни подарък от Бабет и всичко, което ни остана от нея. За Емануеле не се беше погрижила.

В Рубиана ме очакваха двете ѝ братовчедки, Вирна и Марчела. Масата и шкафът бяха единствените останали мебели заедно с разни кашони с дреболии: тенджера под налягане, две кани от пластмаса и сервизът от чаши с позлатените краища.

– Тези ще ги дадем за благотворителност – каза Вирна.

– Благородно намерение – отговорих без сянка сарказъм.

От полилеите, от колекцията часовници и от статуетките от предколумбовата епоха, от картините и от стенния часовник в хола – нито следа. Липсваха и допълнителните крила на прозорците, дневната светлина нахлуваше в стаите безпрепятствено със сила, която тук не биваше допускана преди. Ето един оголен, плячкосан апартамент, ето светкавичното разформироване на един живот, посветен на опазване на старините. Госпожа А. имаше достатъчно време, месеци наред, да осигури на реликвите приемственост и да им придаде смисъл, а не беше направила нищо. След пос​ тавянето на диагнозата не се занимаваше с нищо друго освен с това, да си съсипва дните, всеки един ден, за да си осигури някой и друг в повече. От нея и от всичко, което беше пазила в продължение на целия си живот, не бяха останали следи, всеки предмет беше преразпределен на място, с което нищо не го свързва и където няма дори и намек за произхода му, всяка част от обзавеждането от пазител на спомени се беше превърнала във вещ за продан.

Горката, глупава госпожо А.! Остави се да те измамят, смъртта се подигра с теб, а и болестта още преди нея. Къде са картините, които криеше зад паравана? Години наред дори не ги погледна, да не би прахта да ги повреди. Дори параванът изчезна, сигурно е изоставен в някой влажен склад, опакован в целофан и повдигнат от пода на палети. Трябва да се мисли за бъдещето, госпожо А., винаги. Все се хвалеше колко си мъдра, как всичко си научила от опит, но не се оказа много полезно, за съжаление. По-добре да беше мислила повече, защото чувството ти за практичност не можа да спаси нито теб, нито притежанията ти. Краят не прощава, държи сметка дори за най-малката вина, за най-невинния пропуск.