Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Почти се харесвам повече, отколкото без нея – казва тя и аз не знам какво да мисля: че иска да си повдигне духа или че наистина смята така.

С тази синтетична коса определено е различна отпреди, но и е същата.

Биваме осведомени върху поддръжката на перуката: може да се мие с деликатен шампоан и да се реши, но не много често, няма нужда, косата на перуката не се цапа толкова, колкото нашите коси (момичето проявява съобразителност, като използва уместния израз „нашите“ вместо „истинските“).

– А сега можете да си изберете нощна шапчица, тя ви е бонус, имаме различни цветове. Ментовозелено, харесва ли ви тази? Какво ще кажете? В тон е и с очите ви. Почакайте. Почакайте, ще ви помогна да я свалите.

Госпожа А. е хванала перуката с две ръце.

– Не! Оставям си я. Ако е възможно. Поне ще посвикна с нея.

Момичето придобива тъжен, разочарован вид:

– О! Разбира се, че е възможно. Вече си е ваша.

Излизаме от магазина, хванати под ръка. Госпожа А. е с новата си коса и има горд вид.

– Да не казваме нищо на Нора, да видим дали ще забележи – предлага.

Казвам ѝ, че съм съгласен, идеята е забавна, нещо като тест, а междувременно пиша съобщение на жена ми, в което ѝ обяснявам, че Бабет ще бъде с перука и тя трябва да се прави, че не забелязва.

Във възбудата забравихме да вземем дървената поставка. Връщам се да я взема след няколко дни, сам. Казвам на същото момиче:

– Извинете ме, но госпожата си забрави главата.

Тя обаче не се усмихва, може би шегата ми ѝ се струва проява на лош вкус.

Оставям поставката в колата на предната дясна седалка, докато се видим отново с госпожа А. Случва се дори да ѝ заговоря. Един следобед предлагам на един по-млад колега да го закарам. На влизане в колата повдига учудено главата от седалката.

– За какво ти е това? – пита ме.

После, без да ми остави време да обясня, се прави, че я целува по несъществуващите устни.

Косата на госпожа А. не започва да пада след първия цикъл химиотерапия, нито след втория. Вместо това непрекъснато повръща, което може би е по-лошо. Разположила е три легена на стратегически позиции – до дивана, под леглото и в банята – и изобщо не се стеснява да обяснява как ги използва редовно. Задръжките по отношение на телесните функции никога не са били присъщи на характера ѝ, тя е директна жена, от онези – както би се описала – които обичат да представят нещата такива, каквито са. Това, което не може да търпи, е, че в селото ѝ всички я питат как е. За тумора са информирани само Джулиета и още две приятелки и никоя от тях не е прекалена клюкарка, но тя си дава сметка, че темата за нечия болест е твърде сочна и тя самата в миналото се е възползвала от състоянието на този или онзи, за да подхранва ненужни брътвежи. На кого му пука. За месец и нещо е отслабнала с шест кила, изтощението ѝ е видимо, така че не се учудва, че всички я питат за здравето ѝ. За да избегне затруднението, е свела излизанията до минимум и предпочита да пазарува на пазара в Алмезе, на няколко километ​ра по-нататък в посока към долината: и без това ѝ е на път на връщане от болницата.

Лекарите не ѝ препоръчват сурови зеленчуци, консервирани в зехтин храни и колбаси – всички те съдържат потенциални бактерии, които биха застрашили имунната ѝ система, срината от лекарствата. Нещо като диета на бременна жена, която тя не е имала възможност да изпробва при по-благоприятни обстоятелства. И точно като бременна жена през малкото свободно време, което ѝ остава от терапията и последиците ѝ, задоволява спорадичните желания за определени храни, които започват да се проявяват ритмично и които тя иронично нарича „моите прищевки на бременна“.

Един ден се качва в колата и пътува с километ​ри само защото си е спомнила за хляба, който пекат в една фурна на дърва в Джавено. Не си е позволявала подобни прищевки през целия си живот в името на приличието, в името на... в името на какво? Много пъти преди това ѝ се е дояждало от този хляб и не си е позволявала да отиде да си го купи, защото ѝ се е струвало неудачно да предприема сложни действия заради един каприз. Сега се вкопчва в желанията, призовава ги, защото всяко от тях е предизвикано от една потрепваща жизненост и я разсейва за броени минути от съкрушителната мисъл за болестта.

От хладилника ѝ изчезва първо пармиджаното, после останалите сирена, червеното и бяло месо. За месото, обяснява ми, не е виновно гаденето, обаче вече не усеща нито миризми, нито вкусове, а да дъвчеш парче месо, без да усещаш вкуса му, е като да държиш в уста нещо мъртво, което през цялото време ти напомня, че е мъртво: накрая ти е невъзможно да го преглътнеш.