Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Как може човек, който прилага акупунктура, да е сляп? – позволих си да попитам един ден.

– Ослепял е от диабет. Понякога забравя да махне някоя игла, но щом влезеш под душа, я усещаш.

Поне в този случай госпожа А. се беше съб​ лякла пред някой, който не е могъл да установи тъжната ѝ физическа деградация. Докторът търсел точките, в които да забие иглите, като опипвал кожата с хладните си и извънредно леки възглавнички на пръстите. Госпожа А. треперела (и от студ), той забелязал, положил за няколко секунди длани върху ушите ѝ и тръпките престанали на мига. От колко време не била докосвана така нежно от мъж? Лекарите винаги слагали предпазни ръкавици и били почти всички млади, държали се ледено, а пък акупунктуристът със замрежените очи... той пипал деликатно и имал хубав глас, ласкав и дълбок.

Обяснил ѝ, че в гънките на ушната мида е възпроизведена формата на фетус с обърната надолу глава, фетус, който очаква да види светлината, и че чрез подходящо стимулиране на нервните центрове на този миниатюрен индивид е възможно да бъде излекувано тялото в неговата цялост. Госпожа А. слушала внимателно, пог​ лъщала думите и си представяла умалено копие на туморната маса във вътрешността на ухото си, виждала я, прободена от игла: в същия момент, като по магия, истинската, тази в гърдите, се стопявала.

– Ще боли ли? – попитала.

– Изобщо. Иглите са много тънки.

– Жалко.

Искала звярът в нея да умре в болки, да изпита поне за малко това, което я мъчело. Двойствеността, която я обзела в тази фаза на рака, била много любопитна: понякога говорела за болестта като за недъгава част от нея самата, друг път като за извънземен живот, настанил се в организма ѝ, който трябвало да се изкорени и толкоз.

– Сега затворете очи – казал слепият доктор, – мислете за нещо приятно.

Нещо приятно. И така, за пръв път след толкова време, докато лежи на поредното легло в поредния лекарски кабинет, неподвижна, за да не би иглите, излизащи от тялото ѝ като бодли на таралеж, да се огънат или разместят, или забият по-надълбоко, госпожа А. си спомня за онзи ден в края на октомври, в който се омъжила за Ренато, за кървавочервените листа на кленовете, сякаш рани в хълбока на долината. Била облечена с рокля, която една шивачка ѝ ушила по модел и била съвсем същата като тази на Паола Руфо ди Калабрия, но за да я направи своя, била поръчала венче от бели цветни пъпки на една моделиерка от „Виа ХХ септември“. Всичко трябвало все още да е в гардероба – роклята и телената основа на венеца заедно с чеиза, който тя веднага прибрала и не посмяла да извади никога. Пробожда я силна тъга, когато си спомня чаршафите и покривките, толкова ценни и никога не използвани поради прекалена предпазливост.

После, кой знае в каква връзка, може би защото той имаше навика да отваря всички шкафове вкъщи, за да проверява какво има вътре, вниманието на госпожа А. се премества върху Емануеле. Намира го в онази сутрин, когато е решил да пусне ръце от крака на стола и да направи три несигурни крачки към нея, за да се вкопчи накрая за чорапите ѝ. Госпожа А. беше свидетелят на това домашно чудо. Нора и аз се обидихме малко, още повече че тя дълго се хвали с това.

– Проходи с мен – тръбеше гордо и се впускаше в описание на сцената от самото начало.

Емануеле толкова пъти я е чувал да го повтаря, че накрая обърка разказа със спомен:

– Да, сигурен съм. Пуснах стола и тръгнах към нея, и като стигнах, се хванах за чорапите ѝ.

Откакто Бабет си отиде, престанахме да му противоречим.

Госпожа А. често повтаряше едно изречение по отношение на сина ни:

– Опитай се да го сложиш между други десет на неговата възраст. В сравнение с него приличат всичките на катерици.

Донякъде имаше право. Тялото на Емануеле беше пропорционално и хармонично още от раждането, чертите му бяха безупречни, разликата с връстниците му си личеше още между другите пластмасови люлки около него в отделението. В болничната стая Нора и госпожа А. си се хвалеха взаимно с идеалната форма на главата му, такава малка и кръгла – цезаровото сечение му беше дало преднина в този смисъл – и с кожата, светла и равномерна още от началото, лишена от червенината, заради която останалите новородени приличаха на малки чудовища.

Няколко седмици по-късно и аз, който се смятах за имунизиран срещу оглупяването, паднах в капана на красотата му. Държах го залепен за себе си във всеки възможен момент, докато навърши четири-пет години. Понякога ми се случваше нещо срамно: когато притисках голото меко тяло на сина ми, получавах неконтролируеми пориви на сексуална възбуда. Беше физически отговор, лишен от каквато и да е мисъл, но това не пречеше да изпадна в смут и неведнъж се случи да го отдръпна от себе си. Когато Нора забеляза, погали първо мен и после него: