Паоло Джордано - Черно и сребърно

Истината е, че позитронно-емисионната томография и втората компютърна аксиална томография разкрили пълна разруха. Туморната маса се била увеличила с три милиметра в диаметър, като че отровите се били разпръснали навсякъде, освен където е трябвало. Пожертваната коса, тринайсет​ те изгубени килограма и цялото това отвратително подобрение не били послужили за нищо. Онколожката, която от самото начало поела случая ѝ, не проявила ни най-малко съчувствие, докато изброявала всичко това, тя никога не показвала съчувствие, но то било черта от характера ѝ, която госпожа А. се научила да цени, макар и след като много страдала заради нея. Лекарката притежавала тевтонската твърдост на военен стратег, която много подхождала на гъстата ѝ къдрава коса с цвят на мед. А и как да изпада в емоционална ангажираност след всяка новина, която съобщава, с трийсет пациенти на прага между живота и смъртта – би било, като да се върти постоянно в центрофуга.

– Но има и положителна обратна страна – добавила, – за момента не са се появили нови метастази. Туморът изглежда... замразен.

На прегледа присъстваше и Нора, настоя да придружи госпожа А., може би защото таеше предчувствие, че щеше да мине зле. По-късно ми разказа как лекарката избрала метафора в тон с климатичния контекст, за да излъже Бабет. Докато госпожа А. се оттеглила в тоалетната, за да освежи разстроеното си от плач лице, Нора попитала:

– Колко ѝ остава?

Лекарката въздъхнала, с което показала известна нетърпимост към подобен род въпроси, защото, рано или късно, в случаите на рак идва някой и пита, иска точна дата, обезсмисля самата терапия, и това в дадената ситуация била Нора.

– Шест месеца. Може би.

При свършен факт може да се каже, че е била твърде сурова и не е сложила в сметките изключителната сила на госпожа А.: подценила беше случая с почти петдесет процента.

На петнайсетия ден се събужда с такава пронизваща болка в дланта, че ѝ идва да започне да вие. Повиква „Бърза помощ“. Съседите от блока следят иззад прозорците линейката, която опасно се хлъзва по рампата, патрулните лампи, които осветяват снега в синьо и оранжево, и накрая госпожа А., увита в алуминиево покривало, натоварена от задната врата.

След онази сутрин вече не се качва на своя небес​ носин фиат 600. Край на еманципацията. Достатъчно е да се предаде веднъж, за да открие, че вече не притежава необходимата смелост и че сега само мисълта да кара превозно средство, било то и триколка, да управлява едновременно волана, педалите, скоростите, да гледа в огледалата за обратно виждане и да държи под око потока от автомобили, които я изпреварват или връхлитат насреща ѝ от обратната посока, я изпълва с ужас, сякаш сборът от тези действия, които доскоро са представлявали една цялост, се е разпаднал. Колата остава на място през останалата част от зимата, акумулаторът пада минута след минута и подлага на изпитание собствената ѝ вътрешна издръжливост, докато една братовчедка – не знам коя – отива да я вземе, за да я даде на някой племенник или да я продаде.

Госпожа А. попълва формулярите за заявка на транспорт от и до болницата. В положителния моментален отговор, който получава, са използвани изразът „постоянна инвалидност“ и прилагателното „тежка“, от тези думи дълго още щеше да се оплаква, включително пред мен. Там, където събитията още не бяха се случили, бяха ударили думите, и то много по-безмилостно.

Трябва да е било горе-долу в този период, когато разказах на моя терапевт за госпожа А. Докато ме слушаше, клатеше нетърпеливо десния си крак и пушеше повече от обикновено. По време на един от сеансите изказа мнение, което в първия момент прозвуча банално и обидно:

– Историите за болни от рак са все едни и същи.

Обсъдихме дали е обосновано, или не да се мис​ ли, че начинът, по който си отива даден човек, донякъде е отражение на това, което този човек е бил приживе. Заслужаваше ли госпожа А. това, което ѝ се случваше, беше ли допринесла, най-малкото, да го привлече върху себе си? Защото това е, най-много от всичко, което не ѝ даваше мира: колко несправедливо беше това наказание.

Моят дядо беше свадлив човек, не обичаше никого, и то още от преди да изпадне в деменция, беше толкова гневен, че породи у мен дълбока непоносимост към възрастните и към старостта изобщо – трудно за споделяне чувство на отхвърляне, продължило приблизително до момента, в който госпожа А. със своята вироглава склонност към себеотрицание не преобърна нещата – и виж, за него – да, да падне от стълбата, подпряна на черешата, и да агонизира цяла нощ на земята, без да го забележи никой, докато ставал вир-вода от дъж​ да, беше адекватен край. Но госпожа А., тя каква вина трябваше да изкупи? И ако имаше смисъл в това, да се търси зависимост между динамиката на смъртта и неразбориите на живота, какъв край тогава да очаквам за себе си?