Паоло Джордано - Черно и сребърно

Една сутрин, вече облечена за излизане, ми съобщи, че ѝ закъснява с две седмици. Не беше новина, която да съобщи така, на крак и набързо, стиснала ключовете от колата в ръка и с такъв равен тон.

– Направи ли си тест? – попитах я главно за да спечеля време и да трансформирам реакцията си в нещо по-добро от объркване.

– Не. Бих искала първо да решим как да пос​ тъпим.

– Как да постъпим?

Нора седна на масата, където аз бях престанал да посръбвам от кафето. Не се наклони към мен, нито се развълнува, докато произнасяше думите веднага след това, изрече ги като наизустено съобщение:

– По-добре да го изговорим сега. Аз не се чувствам готова. Нямам достатъчно енергия. Едва се справям със задачата да се грижа за Емануеле. Няма кой да ни помага, а ти си все в университета. И мисля, че няма да ни стигнат парите, и честно казано...

Чак тогава се запъна, все едно последното изречение ѝ се изплъзна от устата непредвидено.

– Честно казано?

– И между нас двамата нещата не вървят много добре.

Сложих настрана салфетката с остатъка от закуската. Нямах достатъчно време да се запитам как съм се почувствал от новината, но въпросът беше друг: с каква лекота бях изключен от всякаква реална възможност да повлияя на избора, с какво настървение Нора твърдеше, че животите ни в края на краищата бяха два, отделни един от друг. Опитах се да изглеждам спокоен.

– Нора, избира се дали да имаш първо дете, не второ. Млади сме, добре сме, какво би оправдало подобно действие?

Замисли се за момент.

– Това, че ни е страх. Прекалено. Аз се страхувам.

– Струва ми се, че ти вече си взела решението за себе си. Не разбирам дори защо ми го казваш – казах и този път думите ми прозвучаха язвителни, изпълнени с възмущение.

Тя кимна, без да ме поглежда, после стана и излезе. Направи така, че да не видя лицето ѝ. Почти съм сигурен, че съпротивата ѝ беше изчерпана

и вече се беше разплакала.

Ах, ако госпожа А. беше станала свидетелка на последвалите седмици! Какво разочарование би изпитала! Когато Емануеле наближаваше три годинки, тя проведе лична кампания, целяща да го ощастливим със сестричка (дори не допускаше мисълта за братче): поредица от тривиални педагогически постановки ѝ бяха внушили, че съществува подходящ времеви прозорец, в който да се програмира едно раждане.

– Място не ви липсва – казваше, като че това беше основната пречка.

Ние я занасяхме:

– Едно не ти ли стига, Бабет? Може би по-нататък. Кой знае?

И междувременно отлагахме разговора, с което я разочаровахме. Никога обаче не би допуснала, че пред свършен факт Нора би се дръпнала назад.

Но госпожа А. беше по-далече от нас отвсякога. Откакто болестта се влоши, около средата на юли, се беше преместила при братовчедка си Марчела, където щеше да изживее последните пет месеца, легнала през повечето време в дясната половина на едно двойно легло, което не беше нейното. Ракът си беше проправил път и беше завладял мозъка. Беше станало трудно да си говорим по телефона – гласът ѝ губеше сила – за да стигнем до нея, трябваше да преминем през филтъра на друг човек, а за да я видим, трябваше да поискаме разрешение и после да бъдем наблюдавани през цялото време.

Нора не си признаваше и нямаше да признае и по-късно, но беше уплашена, ужасена от мисълта да прекара втора бременност на легло. Месеците на неподвижност заради Емануеле я бяха белязали по-дълбоко, отколкото можех да разбера, а и сега нямаше да я има госпожа А. до нея, само един разхвърлян съпруг, на когото, както разбрах това лято, нямаше достатъчно доверие. От този ден нататък и двамата се постарахме да изсипем наяве целия багаж от негодувание, тайно натрупван от дълго време, в един нарастващ мъчителен ритъм, който нямаше как да спре.

Закъснението накрая се оказа фалшива тревога, но вече нямаше значение, ефектът му беше постигнат. Семейният ни живот продължаваше, външно непроменен, поверен на поредицата от задължения, но сякаш улучен в сърцето. Бях виждал Нора тъжна, притеснена, ядосана, но никога отпусната, безразлична. Без посредничеството на нейната експанзивност светът отново се свиваше под студения похлупак, под който живеех, преди да я познавам. Този път дори Емануеле ми се струваше чужд.

– Може да хапнем в рибарницата довечера, да поговорим.

– Ако искаш. Макар че не съм много гладна.

– Нищо, да отидем.

А после сядахме да вечеряме като чужди, не по-различни от двойките, които нямаха какво да си кажат и които често бяхме съжалявали от пиедестала на нашия съюз.