Паоло Джордано - Черно и сребърно

– Какво ти е?

– Нищо.

– Изглеждаш тъжна.

– Не съм тъжна, само мисля.

– За какво мислиш?

– За нищо, нищо!

– Плашиш ме, нарочно ли го правиш?

Продължавахме да се предизвикваме, само и само да прекъснем мълчанието, за което не бяхме подготвени. Нищо не ни идваше на помощ: държахме се така глупаво, все едно това беше първата брачна криза в историята на чове​ чеството.

Една млада двойка също може да изпадне в криза, да се разболее от несигурност, от повторяемостта на нещата, от самота. Метастазите разцъфват невидими и нашите стигнаха до леглото. В продължение на единайсет седмици, същите, в които организмът на госпожа А. изключваше една по една елементарни функции, Нора и аз не се потърсихме, не се докоснахме. Легнали на безопасно разстояние, телата ни приличаха на непоклатими мраморни блокове.

В полусън се измъчвах при мисълта, че преди нейното тяло беше на мое разположение, както и моето на нейно, че можех да я милвам, без да искам разрешение, навсякъде – по врата, около гърдите, между зъбчатите издатини на гръбнака, по продължение на вдлъбнатината между задните ѝ части, че можех да пъхна пръсти под всеки ластик, без да ме е страх, че ще ѝ е неприятно, а тя, заспала, ми връщаше жестовете с неволно пот​ ръпване. Никой от двама ни не се противеше да прави секс, никога. Случваше се да го занемарим за дълги периоди поради липса на възможност или на енергия, но не и да му попречим да се случи. Както и да се развиваха нещата, знаехме, че в стаята ни имаше едно непокътнато място, което ни очаква, едно убежище за трескаво обладаване и милувки.

Ако нашият рак също се опитваше да удари мозъка, беше успял: жена ми се намираше на няколко сантиметра от мен, а аз не знаех как да я доближа. Споменът ми за дните и нощите ни, макар и толкова пресен, беше изпълнен с непълноти и противоречия, примесен с горчивина и с мъчителни фантазии, в които Нора ми изневеряваше с всеки срещнат.

Това, което Гален не обяснява ясно, е дали нас​ троенията могат да се смесват като блажни бои, или съжителстват разделени като олиото и водата; не обяснява дали жълтото, което отделя черният дроб, прибавено към червеното на кръвта, създава нов оранжев темперамент, нито дали е възможно, чрез контакт, ефузия [7] Изливане на течност от съдовете в тъканите. – Б. пр или просто чрез чувство, преливане между различните хора, както става в две свързани епруветки. Дълго време мислех, че е. Сигурен бях, че Нориното сребърно и моето черно бавно се смесваха и че една и съща течност с цвят на шлифован метал като този на някои берберски бижута накрая ще обтече и двама ни (неслучайно първият ми подарък за нея беше гривна от същия тип с гравирани геометрични форми). А после заедно бяхме решили, че лъщящата лимфа на госпожа А. ще придаде нов нюанс на нашия цвят, че ще подсили специфичната му плътност и ще ни направи по-силни.

Грешах. Грешахме. Животът понякога се свива като фуния и от началната емулсия на настроенията се образуват слоеве. Експанзивността на Нора и моята меланхолия; вискозитетната [8] Вискозитет – мярка за съпротивлението на флуид срещу преместването на едни негови пластове спрямо други. – Б. пр. твърдост на госпожа А. и етерният безпорядък на жена ми; чистотата на математическото мислене, която култивирах с години, и недодяланата мисъл на Бабет: всеки елемент, независимо от усърдието и от симпатиите, си оставаше разделен от другите. Ракът на госпожа А., един инфинитезимален [9] Инфинитезимален – клонящ към безкрайност, в случая безкрайно малък. – Б. пр. съсирек от разбунтували се клетки, които се бяха размножавали безспирно, докато станат очевидни, извади на повърхността разделеността. Напук на надеждите ни, бяхме неразтворими един в друг.

Има приключения, чийто епилог е написан в началото. Да не би някой, включително госпожа А., да си беше представял дори за минута, че нещата можеха да се развият по друг начин? Някой да наруши спокойствието на думата „оздравяване“ заради нея? Не, никога. Най-много да сме казвали, че ще има подобрение, но и в това не вярвахме. Целият ѝ низходящ път към края присъстваше в белодробната сянка, личаща на първата рентгенова снимка. „Историите за болни от рак са все едни и същи.“ Може би. Което не означава, че животът ѝ не е бил единствен, заслужаващ да бъде разказан: животът ѝ беше достоен за надеждата до последния миг; не означава, че съдбата не можеше да допусне едно изключение, едно специално отношение като отплата за услугите, които през живота си беше правила на другите.