Паоло Джордано - Черно и сребърно

Поради ситуацията, в която се намирахме с Нора след лятото, не бяхме в състояние да мис​ лим за никого. Една братовчедка на госпожа А. беше тази, която ни се обади един ден в края на ноември:

– Иска да ви види. Не мисля, че ще изкара още много.

Спорихме дали беше удачно да вземем Емануеле с нас. Аз твърдях, че е, че няма смисъл на едно дете да му бъде спестявана гледката на страданието, а и беше достатъчно голям да я издържи, но Нора не искаше образът на умиращата госпожа А. да заличи всички други спомени за нея.

Права беше. Под няколкото слоя завивки в чуждото легло от Бабет беше останал само един изтънял сивкав силует. Стаята беше изпълнена от сладникавата миризма на лекарства и от още нещо неопределимо, което, когато се наведох да докосна кожата на бузата ѝ в срамежлива имитация на целувка, открих, че излиза от устата: миризма на ферментирало, като че тялото ѝ вече беше започ​ нало да умира отвътре, на сектори. Светлината беше странна, подвижна и сякаш извънземна, може би заради златистите елементи, които я отразяваха: покривката на леглото, полупрозрачните пердета, дръжките на гардеробите и месинговите предмети в стаята.

Щом седна на края на леглото, Нора избухна в плач. Ето че ги виждах отново след девет години в същите роли от началото, но на обратно: госпожа А. на легло, а жена ми загрижена за нея. Опитваше се да сложи на изтънялата ѝ китка гривната, която ѝ бяхме купили, за да отнесе в следващото си пътуване спомен от нас, но ръцете ѝ трепереха и не успяваше да уцели халкичката на закопчалката. Госпожа А. беше тази, която я успокояваше и в сегашната обърната ситуация:

– Не плачи, Нора – каза ѝ, – не плачи. Прекарахме добре известно време заедно.

Излязох от стаята и затворих вратата зад себе си. Плачът на Нора разтопи нещо вътре в мен, освободи една нежност, която никога не ме беше напускала, и в този трагичен момент изпитах неуместно облекчение. Бяхме купили бели лалета, защото бяха любимите цветя на госпожа А. и защото си мислехме, че да се появим с много подаръци, може да бъде ефикасна защита при дадените обстоятелства. Марчела потърси ваза и аз се постарах да подредя букета, след като подкъсих стъблата. Полагах усилия да поддържам разговор, за да ѝ попреча да се върне оттатък, където долавях, че би искала да бъде, за да държи под око положението, в случай че братовчедка ѝ се впусне в неправомерно споделяне на тайни с жена ми. Исках да осигуря на Нора цялото ексклузивно време, което заслужаваше.

Когато се върнах в спалнята, поставих вазата на нощното шкафче. Имаше снимка на Ренато, която бях виждал другаде, направена една зима на крайбрежната улица в Сан Ремо. Може би мисълта, че той я чака, беше достатъчна да върне на госпожа А. една сила, която, за да се прояви, не се нуждаеше от кръв и плът, нито от глас (гласът ѝ, да: беше внезапно променен, понижен с една октава и при излизането си стържеше в нещо).

– Айде, пази се – казах ѝ.

Тя ми се усмихна. Нямаше повече нужда да се преструваме, смъртта вече беше там, заемаше празната половина на леглото, но изчакваше спокойно.

Госпожа А. още стискаше ръката на Нора или беше обратното.

– Пази я винаги – ми нареди.

– Разбира се. Винаги – обещах.

Нора се извърна леко към мен, като че искаше да ми каже: не виждаш ли колко е лесно, защо не успяваше да го направиш преди? Приближих се и я целунах по слепоочието.

– Сега ще те оставим да си почиваш – казах на госпожа А., но тя вече беше полузаспала, кой знае откъде беше събрала енергия, за да издържи будна тези няколко минути, с какви болкоуспокояващи и транквиланти се беше преборила само за да се убеди, че Нора и аз ще се грижим един за друг и в бъдеще.

Оставихме я, дълбоко заспала. На тръгване хвърлих поглед към прозореца. Нямаше да се учудя, ако забележех, отвъд бродерията на пердетата и двойните стъкла, една екзотична птица, кацнала на перваза, с жълти и сини пера, дълга памучна опашка и тъмни очи, сериозни и пълни със съчувствие, загледани в нас.

Няколко дни по-късно Нора купи тиган с дупки за печене на кестени. Металът беше лъскав и девствен, много различен от покрития с петна и ръжда тиган на госпожа А. Всяка есен Бабет изпълняваше един ритуал. Отиваше да потърси кестени в гората зад блока ѝ, събираше ги, още в зелената обвивка, после идваше у нас да ги пече. Помагах ѝ да ги извади от обвивките един по един и после вечеряхме кестени и мляко, подсладено с мед.

– Няма да са вкусни като нейните – казва Нора, – от супермаркета са. Но можем да опитаме.