Джоана Хайнс - Птицата убийца

Раф, навел глава над книжката за оцветяване, слушаше затаил дъх. Сега вече наистина идваше свършекът на света.

— Аз пуснах клечката кибрит на одеялото. — Гласът на Мириам беше почти шепот. — Аз запалих пожара. Аз съм виновна, че татко умря. За да не сложи Рафи в кутията. Но не исках да умира завинаги.

Даяна остави подпалките. Отметна кичур коса от лицето си и на бузата й се появи второ петно сажди. Вдигна очи към срамежливата си затворена дъщеря, която се страхуваше от нови ситуации, страхуваше се от места, на които от нея се очакваше да нрави нещо. Лицето на Даяна беше безизразно, докато умът й попиваше това, което се опитваше да й каже Мириам. Попи го и го отхвърли.

— Стига глупости Мириам — каза твърдо Даяна. — Пожарът беше нещастен случай. Никой не е виновен. Всички обичахме татко много и никога не сме искали да го нараним.

— Но той каза, че ще убие Рафи. Трябваше да го спра.

— Стига, Мириам. Никак не е хубаво да измисляш такива неща. Да не съм те чула повече, разбра ли? Никога!

— Но, мамо…

— Темата е приключена. Ако пак ме занимаваш с този глупости, ще те пратя в стаята ти и ще стоиш там, докато не ти дойде умът…

Дори сега Раф го болеше при този спомен. Все едно целият му живот след това беше безмълвен писък от мъка за пропуснатите възможности, за лъжите, построени върху други лъжи, за измамата и разрухата, от които нямаше как да избяга.

Мик чу стона му и каза:

— А майка ти? Как можа да я оставиш да поеме вината за това, което е направила Мириам?

— Даяна? — Гласът на Раф беше пълен с горчивина. — Тя заслужава да поеме вината. Всъщност всичко е по нейна вина.

— Как така?

Но Раф не можеше да му обясни и просто каза:

— Защото е така. — И отново потъна в мълчание.

— Мириам е убила жена ти — каза Мик.

— Да не мислиш, че съм го искал? Кърстен беше всичко за мен. Дори не исках да си тръгва.

— Господи! — възкликна Мик. — Откъде да знам, че и сега не й помагаш? Може изобщо да не са в Уордли и да ми пробутваш тези истории, за да ме държиш настрана и Мириам да може да убие и Сам.

Раф поклати глава.

— Не искам Сам да пострада. Опитах се да я предпазя…

— Така ли? Това е нещо ново.

— Така е. Казах на Мириам, че в дневника на Кърстен има доказателства, които ще я свържат със смъртта й. Мислех, че така ще мога да я контролирам, да й попреча да…

— Какви доказателства?

— Нямаше доказателства. Измислих го, за да уплаша Мириам, за да я накарам да спре да се държи като луда. Казах й, че ако пострада още някой, ще занеса дневника в полицията и тя ще бъде разобличена.

— Значи затова е била толкова решена да го вземе от Сам.

— Да. Когато й казах, че в него няма нищо, тя вече не ми вярваше.

— Но Кърстен е мислела, че убийцата е Даяна.

— Да.

— Как така се е объркала?

— Защото казахме на всички, че Даяна е карала колата, когато сгазиха Антъни.

— Но е била Мириам?

— Разбира се.

— Защо Даяна не е казала истината?

— Ти май не разбираш, а? — Раф въздъхна. — Истината? Да говори за семейството? Защо да променя навиците, които е градила цял живот? Нямаше да знае откъде да започне. Когато я арестуваха, й казах, че трябва да си трае за малко и всичко ще се нареди. Не беше трудно, все пак си беше траяла цял живот. И се получи. Тя мисли, че полицията ще осъзнае, че са направили ужасна грешка, и ще я пуснат.

— Смяташ, че знае за Мириам?

— Трябва да знае, дълбоко в себе си. Но никога няма да го признае. Семейството ни трябва да си остане идеално.

— Господи! — каза Мик. — Откачена работа.

— Да — каза Раф.

— Все още не мога да повярвам, че си изложил Сам на опасност.

— Да. Ясно ми е, че ти е много трудно да го разбереш, но Мириам е… — Раф млъкна за миг, търсеше думи да опише връзките, които го свързваха със сестра му, но беше невъзможно. — Докато Сам свиреше преди малко, в нея имаше толкова много от Кърстен, силата и красотата на решителността. Тогава разбрах, че трябва да се погрижа тя да е в безопасност.

— Дори това да значи да жертваш Мириам?

— Да.

— Смяташ ли, че Мириам се е досетила? — Мик си спомни какво беше видял на концерта.

— Сигурно.

— Какво е намислила?

— Не знам.

— Лъжещ — каза Мик.

— Може би. Съвсем скоро ще разбереш — каза Раф и сви рамене. — Сега намали. Наближаваме отбивката.

Тя беше птицата убийца и летеше високо и свободно в чистия въздух, далеч над хилавите плетящи крака същества, създадени от кал и пръст. Беше непобедима. Вече никой не можеше да я спре — нито Джони, нито Сам, никой. Гледаха я с уважение и се страхуваха, защото великата й истина най-сетне беше извадена наяве.