Джоана Хайнс - Птицата убийца

И не само пистолетът, който прилягаше чудесно в дланта й, й даваше тази власт. Храбростта и ясният поглед, това бяха тайните й. Можеше да спаси и можеше да унищожи. Беше го правила и преди. Понякога се налага да унищожиш, за да спасиш.

Беше научила урока си рано.

Беше го научила първия път, когато почувства как се променя. Беше го научила първия път, когато ужасът и объркването отстъпиха пред смелата й постъпка.

Някои от спомените от деня, когато умря баща й, бяха мътни. Повечето обаче блестяха като кристал. Искаше ли той да умре? О, да, но не знаеше какво значи смъртта, не съвсем.

Помнеше как Раф се препъва през полето, как кученцето виси безжизнено в ръцете му, той хлипа и тича. Хлипа от мъка по Чипи, но още повече от страх за самия себе си. Колко пъти татко им му се беше заканвал за много по-дребни провинения? Този път със сигурност щеше да изпълни заканата си.

Когато Раф се прибра, баща им беше в хола. Чакаше.

— Татко, не исках… моля те…

— Млък! — Лицето на баща им се разкриви, когато видя кученцето. Грабна го от ръцете на Раф и го вдигна за кожата на врата, втренчен в окървавената топка козина. Като че ли не можеше да повярва на очите си.

После погледна Раф.

— Какво съм ти казвал за извеждането на кучето?

Раф изхълца, опитваше се да спре да хлипа.

— Какво казах?

— Моля те, тате! — каза Мириам.

— Ти не се бъркай! — Беше много спокоен. Щеше да е по-добре, ако крещеше. — Нали помниш какво става с непослушните момчета? Нали помниш какво стана, когато заровихме морското свинче? Този път е твой ред. Когато сляза, ще те сложа в една кутия и ще те закопая под земята. Да се научиш да слушаш. — Дишаше тежко, но все още не беше повишил тон.

Тишина. Раф беше прекадено уплашен дори да плаче.

— Чакай тук. — Огромният мъж пусна кучешкото трупче и натика Раф в шкафа под стълбището, после пусна райбера. — Чакай си наказанието.

Тръгна по стълбите. Големият черен лабрадор Мейджър се затътри след него.

А Мириам видя всичко. Колко трябваше да чака Раф, преди татко им да изпълни заканата си? Цял ден? Цяла нощ? Но Раф се страхуваше от тъмното, сънуваше кошмари дори когато беше завит в собственото си креватче на запалена лампа. Сам в шкафа, сам в тъмното с чудовищата и съзнанието за предстоящите още по-големи страхотии. Малкото й братче щеше да обезумее от ужас.

Майка им сигурно го знаеше.

— Мамо — молеше я тя, чуваше приглушения плач, който долиташе изпод стълбището, — направи нещо. Не давай на татко да го зарови. Моля те, мамо! Трябва да направиш нещо!

От вратата на кухнята Даяна гледаше как мъжът й се качва по стълбите. Избърса ръце в престилката си.

Усмихна се ведро на Мириам — ведрата празна усмивка, от която толкова много се бояха, защото значеше, че Даяна е изключила и вече не е майка им, а някаква восъчна кукла, която се прави на майка им — и каза:

— Мисля да изпека малко кифлички за чая. Това ще е много хубаво, мила, не мислиш ли?

Не чуваше ли как плаче Раф? Не усещаше ли как земята пропада под краката й, ужасяващия тътен на надвисналата беда?

— Но, мамо…

— Качи се горе, мила, бъди добро момиче, и виж дали баща ти си е изгасил цигарата. Не искаме да стане някоя беля.

— Беля?

— Не искаме къщата да изгори, нали?

Мириам послушно кимна. Стъпи на първото стъпало.

И после изведнъж се носеше в балон от светлина. Тя беше около нея и в нея — и й казваше какво да направи. Заповядваше й, даваше й ясни напътствия. Тя, Мириам, трябваше да ги спаси.

Вече не беше малко момиченце, слабо, безпомощно и уплашено. Беше се превърнала в ангел на възмездието, във великанка, беше всемогъща.

Бялата светлина я понесе по стълбите. Вече не чуваше плача на Рафи, не чуваше как майка й си тананика, докато вади купите и тиганите от шкафовете в кухнята. Чуваше как баща й хърка като някакво голямо старо добиче, което е паднало на ливадата, и знаеше, че трябва да се погрижи той повече да не стане.

Нямаше нужда да стъпва на пръсти. Когато татко спеше така, нищо не можеше да го събуди, дори лаят на Мейджър. Един път, когато вадеше горящата цигара от пръстите на баща си, докато той спеше, Мейджър я бе захапал за ръката.

Този път нямаше страх. Бялата светлина беше неин щит. Дори не се боеше от татко, който лежеше по гръб и спеше. Щеше да спи, за да не може повече никога да направи нещо на Раф. Татко й беше изгасил фаса в пепелника на нощното шкафче. Този път нямаше защо да се страхуват от бели…

Краката й едва докосваха земята. Тя се понесе към едната страна на леглото и погледна баща си. Кожата на лицето му беше с различни цветове. Не го беше забелязвала досега. Имаше жълтеникаво и розовеникаво, но и малко синьо около очите, а бузите му бяха прошарени с малки червени вени, около устата пък имаше малко мораво. Моравото не й харесваше. А брадата му беше отвратителна.