Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Знам — каза Мик. Бяха водили този разговор няколко пъти през седмицата. Сам развиваше силно отвращение към всеки тип реклама. Беше се оттеглила от „Фробишър“ и бе заявила, че няма да участва в публични изяви поне година. Ужасяваше се, че я слушат само защото майка й е била убита, а и самата тя насмалко да последва участта й, а не заради способностите й на музикант. Щеше да използва парите от „Птицата убийца и други стихотворения“ да учи една година в Париж.

— Знам, че не ти е лесно да идеш на премиерата — съгласи се той. — Но ако не отидеш? Няма ли да е по-лошо? Кърстен е искала работата й да стигне до хората и точно така става. Тази вечер ще честваме майка ти, живота и работата й. Трябва да отидеш.

— Ти нали също ще си там? Няма да закъснееш?

— Разбира се, че ще съм там.

И беше. Сам понякога се тревожеше, че прекалено много разчита на Мик, но в дните след смъртта на Мириам, докато Раф се луташе между живота и смъртта в интензивното, имаше нужда да се опре на някого. Беше непоследователно от нейна страна, след като през цялото време се беше опитвала да бъде възможно най-независима, но Мик беше до нея, когато й трябваше, и тя започваше да разбира, че да оставиш някой да се грижи за теб понякога е друг и по-здравословен тип сила.

Но все още смяташе, че близостта им е направо лудост. Това беше една от причините за годината в Париж. Ако връзката им беше стабилна, разсъждаваше тя, значи щеше да преживее раздялата, ако ли не… е, по-добре да разбереш по-скоро, отколкото по-късно, така смяташе.

Мик говореше с Тревър, но дойде и застана до нея, а Тревър изнесе кратка реч за Кърстен и книгата. После беше ред на издателката.

Мик плъзна ръка около кръста й. Усещането беше някак невероятно успокоително. Сам почти не слушаше речите, думите им бяха предсказуеми: трагичната ненавременна смърт на Кърстен в разгара на творческите й способности, странното предчувствие в заглавието, дело, което ще остане във времето.

— А сега — каза издателката и се обърна към Сам, — дъщерята на Кърстен би искала да каже няколко думи.

Сам излезе напред. Челото й вече беше подпряно на стойката си.

— Майка ми беше поетеса, така че може би по-добре от повечето хора разбираше ограниченията на думите. Веднъж ми каза, че най-добрият отговор на едно произведение на изкуството е друго произведение на изкуството. Така че вместо да говоря за майка си, бих искала да изсвиря една пиеса, която беше важна и за двете ни, сюита номер едно на Бах в сол мажор. И моля ви, тъй като това е премиера на книга, а не концерт, не спирайте да разговаряте, докато свиря.

Тишината в залата беше абсолютна, когато тя вдигна лъка и се приготви да свири музиката, която беше означавала толкова много за Кърстен, музиката, която беше изстреляла собствената й кариера и която винаги щеше да вярва, че е спасила живота й, когато стоеше ужасена над бездната.

И започна да свири.

Не много далеч, но все пак завинаги далеч, Раф лежеше в болницата. Извън опасност, между операциите, без да знае дали някога отново ще може да ходи.

На завивката му лежеше екземпляр от „Птицата убийца и други стихотворения“ от Кърстен Уолър. Тревър му я беше донесъл и му беше казал за днешната премиера. Поне издателите бяха проявили повече вкус и не бяха сложили на корицата картина на птица — само прост шрифт на син фон. На Кърстен щеше да й хареса.

— Още ли я четеш? — попита го Даяна, когато дойде да го види. — Донесох ти списания. По-весели са, не мислиш ли?

Сега седеше до него, разлистваше списанията и му четеше местата, които смяташе, че ще са му интересни. Доколкото виждате, тя беше излязла от изпитанията в затвора забележително невредима. Беше започнала да носи шапки, когато идваше да го види, а може би и иначе. Днес беше с жизнерадостна зюмбюлено синя шапчица с малка воалетка. Много неща могат да се кажат за отказа да се приеме реалността. И той трябваше да пробва някой път.

Можеше да почне, като се престори, че Мириам още е жива, че Даяна е все още в затвора. Така трябваше да бъде. Майка им беше виновна. Защо не ги беше защитила, когато имаха нужда? Но Раф беше виждал достатъчно садистични съпрузи насилници през кариерата си на адвокат — която вече беше свършила — и знаеше, че никога не е толкова просто. Вероятно Даяна се беше опитвала да оцелее по единствения начин, който е познавала — като се опитва да успокои съпруга си, да предугади избухванията му, да ги смекчи с кексове и баналности.

Така че се беше намесила Мириам. Бедната Мириам, вярната му сестричка, неговият тъмен ангел. Щеше да скърби за нея винаги, но въпреки това изпитваше виновно облекчение, че тя вече никога няма да изпълнява убийствените му фантазии.