Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Слушай, Джони. Много внимателно — тихо каза Мириам. — Няма да повтарям. Не ме напускай. Не мога да живея без теб. Няма да живея без теб.

— Добре — веднага каза Джони. Нямаше как да се пазари. — Разбрахме се. Няма да те напусна. Сега свали пистолета и пусни Сам.

— Не ставай глупак — сопна се Мириам. — Сам е виновна за всичко. Няма да я пусна.

— Аз ли съм виновна? — попита Сам и се опита да се обърне, за да погледне Мириам, но получи предупредително чукване с дулото отстрани по главата. Изохка и попита: — Това пък откъде го измисли?

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза напрегнато Мириам. — Нямам намерение да го обсъждаме.

— И какво ще правиш?

Телефонът иззвъня, преди да чуе отговора й.

Мириам се обърна към съпруга си.

— Чакаш ли някого? — Наведе се покрай Сам и надникна в отворения телефонен тефтер на Джони. — Памела Мур може би? Уредил си си срещичка?

Джони поклати глава, без да сваля и за миг очи от жена си, от странното й плоско лице и от ръката, която държеше пистолета.

Мириам отиде до края на масата и вдигна телефона с лявата си ръка. Познаваше този глас. Подаде слушалката на Джони.

— Говори! — каза само с устни. Посочи към Сам. — И нито дума, или…

— Ало, Раф? — каза той. — Джони е. — И след малко: — Сам ли? — Мириам продължаваше да клати глава и Джони каза: — Ами не. Нямам представа къде е. Нито Мириам. Да, разбира се, ако ги видя, ще ти се обадя. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Хайде чао.

И затвори.

— Браво — каза Мириам. — Тази вечер не искаме гости, нали?

— Какво ще правиш? — попита Джони.

— Това зависи от теб — отвърна Мириам.

— От мен ли?

— Да, от теб. Трябва да докажеш, че никога няма да ме напуснеш. Никога, никога, никога.

— Добре. Съгласен съм. Само ми кажи какво искаш да направя и ще го направя. Каквото и да е, Мири, всичко.

Мириам се усмихна.

— Най-сетне — каза с въздишка.

— Кажи какво искаш от мен.

— Всъщност дреболия. Просто трябва да убиеш Сам, Джони. Тя трябва да умре, но този път искам ти да го направиш вместо мен.

Раф затвори мобилния си телефон, пъхна го в джоба на ризата си и каза:

— В Уордли са.

— Откъде знаеш? — попита Мик.

— От гласа на Джони. Познавам го от сто години. Той е най-лошият лъжец на света.

— За колко време ще стигнем?

— За час. Четирийсет минути, ако караме бързо. Мик го погледна. Неговият ментор в момента не изглеждаше способен дори да изкара колата от паркинга, без да се блъсне някъде.

— Дай ми ключовете. Аз ще карам. А ти можеш да ми разкажеш за Мириам.

Раф го изгледа невярващо.

— Не.

— Да. Хайде, качвай се. Губим време.

— Прекалено е късно — каза Раф.

— Качвай се в проклетата кола! — изръмжа Мик и го сграбчи за лакътя. — Трябва да ми казваш накъде да карам.

— Безсмислено е — каза Раф. — Ще стигнем твърде късно.

Мик го натика в колата, тръшна вратата и я заобиколи. Влезе и запали. Раф отчаяно се беше свлякъл на седалката.

— Накъде? — попита Мик.

— По Д4 — каза Раф. — Отбивката Нюбъри.

— Сложи си колана — каза Мик. — Ще трябва да се засилим малко.

— Няма да успеем.

През следващите петнайсет минути Мик беше насочил цялото си внимание към това да се промъкнат през трафика възможно най-бързо и безопасно. Но когато излязоха на магистралата и колата на Раф вече пътуваше стабилно със 110 километра в час, се обърна към спътника си и каза:

— През цялото време си знаел, че сестра ти е убийца, но въпреки това продължаваш да я защитаваш. Защо?

— Тя ми спаси живота — каза Раф. — Какъв избор имах?

Мик го погледна невярващо.

— Кърстен Уолър е заплашвала живота ти?

— Разбира се, че не. — Раф нетърпеливо махна с ръка. — Това е друго. Когато бяхме деца. Дължа всичко на нея.

— Разкажи ми — каза Мик. — Трябва да разбера.

Но Раф не можеше да му разкаже, никога нямаше да може да говори за това. Нуждата да мълчи бе част от него от толкова отдавна, че вече не можеше да се промени. Спомените бяха там някъде вътре, спомените никога нямаше да изчезнат, но за това, за централния факт от детството му, за централния факт в живота му, Раф Хаус, сладкодумният адвокат, завинаги щеше да е неспособен да каже и дума…

Както и сестра му. Беше опитала веднъж, преди много време. Около месец и половина, след като пожарът беше погълнал дома им и беше убил баща им, когато живееха с майка си в апартамент под наем, една вечер, докато Даяна палеше огъня в камината, Мириам каза:

— Мамо, аз бях.

— Какво, мила? — Даяна вдигна очи, на едната й буза имаше сажди. Тогава все още беше красива.