Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Браво! — извика той; по бузите му се стичаха сълзи.

А след това всички станаха на крака и завикаха. Дейви, Линда и момчетата, Мик и Надира. Раф беше сред първите, които се изправиха, а Мириам стоеше до него и ръкопляскаше, все едно от това зависеше животът й. Дори Джуди Сондърс се беше присъединила, завладяна от силата на музиката. Беше толкова неочаквано, че Сам не знаеше какво да направи. Усмихна се, поклони се, поклони се пак и после диригентът я спаси — хвана я за ръка, целуна я по бузата и я изведе от сцената.

Далеч от погледите на публиката Херман Шрайбър я прегърна и каза:

— Браво. Беше великолепна.

— Наистина ли?

Все още замаяната Сам трябваше да излезе на сцената за още един поклон. Публиката зарева одобрително. Членовете на оркестъра също ръкопляскаха и се усмихваха. Сам пак се поклони и Херман Шрайбър отново я целуна, тя стисна ръката на първата цигулка, усмихна се и заръкопляска на оркестъра, а после, когато погледна към залата, видя как Мик си пробива път през редовете. Закъде бързаше толкова? Ядоса се, че не изчаква аплодисментите да стихнат.

Когато Херман Шрайбър я изведе на сцената за последния поклон, Раф се промъкваше покрай хората на своя ред, а Мик не се виждаше никакъв.

Сам най-сетне разбра клишето за това как аплодисментите гърмят в ушите ти. Искаше й се това да продължи вечно.

После останалите участници в конкурса я наобиколиха да я поздравят. Един шотландски цигулар, основният й конкурент, който щеше да свири след нея, каза уж на шега:

— Май помага, когато вече си медийна звезда.

Тя беше прекалено възбудена, за да се обиди. Прегърна го и каза:

— Успех. Ще ти стискам палци.

— Благодаря. — Той се ухили. — Всъщност свири страхотно.

Сам пак го прегърна.

Мик вървеше към нея, навъсен. Проправи си път през наобиколилата я тълпа и каза:

— Сам, трябва да говоря с теб. Насаме.

— Добре ли беше?

— Прекрасно. Но трябва да поговорим.

— После — каза тя. Точно сега искаше да слуша единствено похвалите, попиваше ги като гъба, докато членовете на оркестъра минаваха покрай кея и всеки й се усмихваше и добавяше няколко думи към пороя от одобрение.

— Спешно е, Сам. Мисля, че…

Но Сам не искаше да знае какво мисли, не сега. Беше чакала този момент толкова дълго — сякаш цял живот, — за да остави Мик или който и да било да й го отнеме. Искаше да се наслади на успеха си с Дейви и Линда. Радваше се, че докато свиреше последният участник, се бяха уговорили да идат на пица с момчетата. Щеше да се види с Мик чак на обявяването на резултатите и на партито след това.

— Остави го за по-късно, Мик. Имам среща с татко и Линда.

— Може ли да дойда?

— Не. Ще сме само петимата. — Истината беше, че не искаше мрачното му настроение да й развали купона.

— Но…

— Наистина, Мик… — Тя се обърна и видя Раф да идва към нея през залата. Изглеждаше също толкова навъсен като Мик. Защо просто не можеха да се зарадват заради нея? Мик все още я гледаше, все едно се канеше да й даде особено гадно лекарство. Да вървят по дяволите и двамата. Нямаше намерение да кисне с хора, които бяха рошили да й съсипят момента слава.

— Трябва да намеря Дейви и Линда — каза тя. — Ще се видим после.

— Сам, почакай!

Но тя се промъкна между тубиста и няколкото цигулари и излезе в коридора, за който предполагаше, че води към страничния изход. Носеше челото и беше вдигнала полата на роклята си с ръката, в която държеше лъка. Зад нея отекнаха стъпки, приближаваха се.

Тя тръгна към един изход. Ако водеше до задната страна на театъра, щеше да се наложи да повърви само пет минутки с черната си рокля и високите токчета до пицарията, където щяха да я чакат Дейви, Линда и момчетата. Щом обаче излезе във влажната сива вечер, видя Мириам.

Тя като че ли се стресна, после се усмихна.

— Моите поздравления, Сам. Беше невероятна.

— Благодаря.

— Да те откарам?

— Много мило от твоя страна, но отивам на пица с татко и Линда.

— Знам. Дейви ме помоли да те откарам. Било по-далеко, отколкото си мислел. И челото ти, разбира се. — Мириам се усмихна. — Колата ми е ей там.

Пресякоха и фаровете на аудито на Мириам примигаха.

— Сигурна ли си, че челото ще се побере? — попита Сам.

— Не. Ще трябва да го оставиш тук.

— Какво?

— Качвай се — каза Мириам. — Ти ще караш.

— Какво става? — попита Сам и се втренчи в пистолета, който изникна изневиделица в ръката на Мириам. — Това някаква шега ли е?

Мириам поклати глава.

— Мислех, че си се сетила.