Харуки Мураками: Хроника на птицата с пружина

Когато телефонът звънна, бях в кухнята — правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети!

Реших да не вдигам телефона не само защото спагетите бяха почти готови, но и защото под диригентството на Клаудио Абадо Лондонският симфоничен оркестър тъкмо достигаше музикалната кулминация. Накрая обаче се видях принуден да се обадя. Можеше да е някой, който ме търси да ми съобщи, че ми е намерил работа. Намалих котлона, отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Десет минути, ако обичате — каза жената в другия край.

Помня гласове, но този не ми беше познат.

— Моля? Кого търсите?

— Вас, естествено. Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем взаимно.

Гласът бе гърлен и тих, но иначе не правеше впечатление с нищо.

— Да се разберем взаимно ли?

— Да разберем чувствата си.

Извърнах се и надзърнах през вратата на кухнята. Над тенджерата със спагетите се виеше красива пара, Клаудио Абадо още дирижираше „Крадливата сврака“.

— Извинявайте, но точно сега готвя спагети. Бихте ли позвънили по-късно?

— Спагети ли? Какви спагети в десет и половина сутринта?

— Не е ваша работа — отвърнах. — Аз решавам какво и кога да ям.

— Така е. Ще звънна по-късно — рече жената глухо и безизразно.

Понякога леката промяна в настроението прави чудеса с гласа.

— Я чакайте — казах аз. — Ако това е някакъв нов търговски номер, хич не си правете труда. Безработен съм. Не купувам нищо.

— Не се притеснявайте. Знам.

— Знаете ли? Какво знаете?

— Че сте безработен. Ето това знам. Вървете при чудните си спагети.

— Кой, по дяволите…

Жената затвори.

Нямах на кого да си излея гнева, затова се вторачих в слушалката в ръката си, докато не се сетих за спагетите. Върнах се в кухнята, угасих котлона и излях съдържанието на тенджерата в голяма цедка. Заради телефонния разговор спагетите бяха омекнали и вече не бяха al dente 1 1 Леко недоварени (итал.). — Б.пр. , но ударът не беше смъртоносен. Започнах да ям… и да мисля.

Да се разберем взаимно? Да разберем чувствата си за десет минути? Какви ги говореше тая жена? Дали някой не ме взима на подбив? Или е нова търговска хватка. При всички положения няма нищо общо с мен.

После се настаних с библиотечния роман на канапето в хола, от време на време поглеждах към телефона. Какво толкова имаше да разбираме един за друг за десет минути? Какво могат двама души да разберат един за друг за десет минути? Сега всъщност си давах сметка, че непознатата е била ужасно сигурна за тези десет минути: това бе първото, излязло от устата й. Да си рече човек, че девет минути не стигат, а единайсет са твърде много. Все едно готвиш спагети al dente.

Вече не ме свърташе. Реших да погладя ризи. Правя го винаги когато съм объркан. Това ми е стар навик. Разделям работата на дванайсет етапа, започвам от яката (откъм вътрешната страна) и завършвам с маншета на левия ръкав. Последователността винаги е същата и си броя наум всеки от етапите. Иначе не върши работа.

Изгладих три ризи, проверих ги за гънки и ги сложих на закачалки. След като изключих ютията и я прибрах заедно с дъската за гладене в килера в коридора, мислите ми се бяха поизбистрили.

Тъкмо тръгнах да си налея в кухнята чаша вода, когато телефонът иззвъня отново. Поколебах се за миг, после реших да вдигна. Ако пак се обажда онази жена, ще й кажа, че гладя, и ще затворя.

Този път беше Кумико. Часовникът на стената показваше единайсет и половина.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре — отговорих — олекна ми, когато чух гласа на жена си.

— Какво правиш?

— Тъкмо изгладих.

— Какво се е случило?

В гласа й долових напрежение. Кумико знаеше какво означава да гладя.

— Нищо. Просто изгладих няколко ризи. — Седнах и преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. — Защо се обаждаш?

— Можеш ли да пишеш поезия? — попита тя.

— Поезия!

Поезия ли? Наистина ли ме пита за поезия?

— Познавам издателката на списание за момичета. Търсят човек, който да преглежда и да редактира стихове на читатели. И всеки месец да пише кратко стихче за първата страница. За такава лесна работа парите са добри. На непълен работен ден е. Готови са да осигуряват и работа на хонорар, ако човекът…