Харуки Мураками: Хроника на птицата с пружина

— Какъв котарак?

— Голям. На кафяви ивици. С подвито връхче на опашката.

— Името?

— Нобору. Нобору Ватая.

— Не, не вашето. На котарака.

— Точно това е името на котарака.

— О! Виж ти!

— Всъщност така се казва шуреят ми. Решихме, че котаракът прилича на него. И го кръстихме така — на шега.

— По какво прилича на него?

— Не знам. Като цяло. Начинът, по който стъпва. И гледа нахакано като него.

Момичето се усмихна за пръв път и ми се стори с много по-детски вид, отколкото в началото. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Малко издадената й горна устна се изви чудновато. Сякаш чух глас: „Докосни ме“, гласа на жената от телефона. Избърсах с ръка потта по челото си.

— Котарак на кафяви ивици с подвита опашка — каза момичето. — Хм. Има ли нашийник?

— Да, черен, срещу паразити.

Момичето помисли малко, без да сваля ръка от портичката. После хвърли фаса и го смачка със сандала си.

— Май съм го виждала — рече тя. — За опашката не помня, но беше кафяв тигров котарак, като че ли с нашийник.

— Кога?

— Кога ли? Хм. Най-много преди три-четири дни. Дворът ни е нещо като магистрала за съседските котки. Всички минават през нас от Такитани за Мияваки.

Момичето посочи празната къща, където каменната птица още бе с разперени криле, високият златник се къпеше в слънцето на ранното лято, а гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука монотонно.

— Хрумна ми нещо — оповести момичето. — Защо не почакате в нашата градина? Всички котки минават през нас, за да отидат у Мияваки. Че ако някой ви види да се навъртате на уличката, може да се обади в полицията. Няма да е за пръв път.

Аз се поколебах.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Сама съм. Двамата можем да поседим на слънце и да почакаме, докато котаракът се появи. Аз ще помагам. Имам страхотно зрение.

Погледнах си часовника. Два и двайсет и шест. Единственото, което имах да свърша, докато се мръкне, бе да прибера прането и да направя вечерята.

Влязох през портичката и тръгнах след момичето по моравата. То накуцваше леко с десния крак. След няколко крачки спря и се извърна към мен.

— Паднах от мотоциклет — обясни така, сякаш не се е случило нищо особено.

В единия край на моравата се извисяваше голям дъб. Под дървото имаше два шезлонга, на единия беше метната синя хавлиена кърпа. На другия бяха оставени неразпечатана кутия цигари „Хоуп“, пепелник и запалка, списание и огромен касетофон. От него долиташе хардрок музика, пусната тихо. Момичето го изключи, после махна нещата от шезлонга, за да седна, и ги пусна в тревата. От шезлонга виждах двора на празната къща: каменната птица, златника, мрежестата ограда. Момичето сигурно ме беше наблюдавало през цялото време, докато съм стоял там.

Дворът на тази къща беше много голям. По широката полегата морава тук-там имаше дървета. Вляво от шезлонгите слънцето напичаше сухото дъно на голямо езеро с циментов кант. Зеленикавият му цвят подсказваше, че не бе пълнено отдавна. Седяхме с гръб към къщата, която се виждаше през дърветата. Не беше нито голяма, нито натруфена като архитектура. Само дворът създаваше впечатлението за простор и бе подреден и в добър вид.

— Какъв голям двор — отбелязах, след като се огледах. — Сигурно се поддържа трудно.

— Сигурно.

— Като малък работех във фирма за косене на морави.

— Виж ти!

Момичето явно не се вълнуваше от морави.

— Винаги ли сте сама тук? — попитах го аз.

— Да. Винаги. Само сутрин и вечер идва домашна помощница. През деня съм сама. Искате ли нещо разхладително? Имаме бира.

— Не, благодаря.

— Наистина ли? Не се притеснявайте.

Поклатих глава.

— Не ходите ли на училище?

— А вие не ходите ли на работа?

— Нямам работа.

— Уволнили ли са ви?

— Нещо такова. По-точно напуснах сам преди няколко седмици.

— Каква работа?

— Бях момче за всичко в една юридическа кантора. Ходех по разни държавни учреждения, за да вадя или да предавам документи, да проверявам съдебни решения, да завеждам искове, ей такива неща.

— Но сте напуснали.

— Да.

— А жена ви работи ли?

— Да, работи.

Гълъбът от другата страна на уличката явно бе спрял да гука и бе изчезнал някъде. Внезапно забелязах, че всичко наоколо тъне в тишина.

— Котките минават ето оттам — рече момичето и посочи другия край на моравата. — Виждате ли пещта за отпадъци в двора на Такитани? Там се провират под оградата, минават напряко през тревата и се промушват през портичката от другата страна. Винаги минават по един и същ път.