Харуки Мураками: Хроника на птицата с пружина

Въпреки това напуснах. И то не с цел да осъществя някакви свои надежди или очаквания. Изобщо не възнамерявах например да се затворя у дома и да уча за изпитите за адвокатската колегия. Бях по-сигурен от всякога, че не искам да ставам адвокат. Не желаех обаче да оставам и в кантората. Ако смятах да напускам, беше точно подходящият момент. Останех ли още малко там, щях да се закотвя чак до пенсия. В края на краищата бях вече на трийсет години.

Докато вечеряхме, съобщих на Кумико, че смятам да напусна работа. Тя отвърна с: „Ясно.“ Не знаех какво има предвид, но известно време не каза нищо повече. Аз също мълчах, докато жена ми не рече:

— Щом искаш да напуснеш, направи го. Животът си е твой, живей го, както сметнеш за добре.

Каза само това, после се зае да вади съсредоточено с пръчиците за хранене костите на рибата и да ги слага отстрани на чинията.

Като редактор в списание за здравословно хранене печелеше доста, понякога приятели от други списания й даваха и работа на хонорар, от която тя си докарваше добри странични доходи. (Беше завършила художествено оформление и си бе мечтала да стане илюстраторка на свободна практика.) Освен това, ако напуснех, известно време щях да получавам помощи за безработни. А това означаваше, че дори и да си остана у дома и да върша домакинската работа, пак щяхме да разполагаме с достатъчно средства и за такива малки удоволствия като ресторант, и за химическо чистене, и за други разноски, та начинът ни на живот нямаше да се промени съществено.

Затова напуснах кантората.

Подреждах покупките в хладилника, когато телефонът иззвъня. Този път сякаш звънеше някак нетърпеливо. Тъкмо бях свалил найлоновата опаковка на соевото сирене и го бях сложил внимателно на масата, за да не се разлее саламурата. Отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Вече би трябвало да сте приключили със спагетите — каза жената.

— Точно така. Но сега трябва да си потърся котарака.

— Сигурна съм, че това може да почака десет минути. Не е като да готвиш спагети.

Кой знае защо, просто не можах да й затворя. Нещо в гласа й привлече вниманието ми.

— Добре, но не повече от десет минути.

— Сега вече ще се разберем — рече тя спокойно и сигурно.

Усетих как се разполага удобно на фотьойла и кръстосва крака.

— Питам се какво можете да разберете за десет минути.

— Десет минути може и да са повече, отколкото си мислите — отвърна жената.

— Сигурна ли сте, че ме познавате?

— Разбира се, че ви познавам. Срещали сме се стотици пъти.

— Къде? Кога?

— Някъде някога — отговори тя. — Но ако започна да обяснявам, десет минути изобщо няма да ни стигнат. Важно е времето, с което разполагаме сега. Настоящето. Не сте ли съгласен?

— Може би. Но ми се ще да ми докажете, че наистина ме познавате.

— Как да ви докажа?

— На колко години съм например?

— На трийсет — отвърна тя на мига. — На трийсет години и два месеца. Това достатъчно ли е?

Направо ме смая. Очевидно ме познаваше, аз обаче изобщо не помнех гласа й.

— Сега е ваш ред — продължи тя като първа изкусителка.

— Опитайте се да си представите как изглеждам. По гласа. На колко години съм. Къде се намирам. Как съм облечена. Хайде!

— Нямам представа — признах си аз.

— Нищо, опитайте — подкани жената.

Погледнах си часовника. Беше минала само една минута и пет секунди.

— Нямам представа — повторих аз.

— Тогава нека ви помогна — предложи непознатата. — В леглото съм. Току-що излизам от банята, гола съм.

О, страхотно! Телефонен секс.

— Или предпочитате да облека нещо? Нещо дантелено. Или да обуя чорапи. Така по-добре ли ще бъде?

— Все едно. Правете каквото искате — отговорих аз. — Ако ви харесва, облечете нещо. Ако искате, стойте гола. Извинявайте, но не проявявам интерес към такива телефонни игри. Имам предостатъчно…

— Десет минути — повтори жената. — Нищо няма да ви стане от десет минути. В живота ви няма да зейне дупка. Само ми отговорете на въпроса. Как предпочитате, да съм гола или да облека нещо? Имам каквото пожелаете. Черни дантелени бикини…

— Останете гола.

— Добре. Искате ме гола.

— Да. Гола. Така е добре.

Четири минути.

— Косъмчетата между краката ми са още влажни — продължи жената. — Не се подсуших добре. О, колко съм влажна! Топла и влажна! Космите са меки. Прекрасни, меки и черни. Докоснете ме.

— Вижте какво, съжалявам, но…

— И отдолу. Там е толкова топло, като току-що сварен крем. Топло. Ммм. И краката ми. Как според вас са разположени краката ми? Десния съм го свила в коляното, а левият е леко встрани. Като стрелките на часовник, когато е десет и пет.