Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

— Лесна работа ли? — прекъснах я аз. — Я чакай. Аз си търся работа като юрист, а не като поет.

— Мислех, че в гимназията си пописвал.

— Писал съм, разбира се, за училищния стенвестник: кой отбор се е класирал на първо място в шампионата по футбол и как учителят по физика е паднал по стълбите и са го откарали в болница… такива неща. А не поезия. Не мога да пиша поезия.

— Да де. Но аз ти говоря не за истинска поезия, а за стихчета за гимназистки. Не е речено да влизат в литературната съкровищница. Можеш да го правиш със затворени очи. Толкова ли не разбираш?

— Виж какво, не мога да пиша поезия… със затворени или с отворени очи. Не съм го правил никога и нямам намерение да започвам тепърва.

— Добре — каза с едва загатнато съжаление Кумико. — Но е трудно да ти се намери работа като юрист.

— Знам. Затова съм впрегнал всичките си връзки. Тази седмица все някой ще се обади. Ако пак не намеря нищо, ще се хвана с друго.

— Добре, ти си знаеш. Между другото, какъв ден сме днес? Кой ден от седмицата?

Съсредоточих се и отвърнах:

— Вторник.

— В такъв случай нали ще отскочиш до банката да платиш газта и телефона?

— Разбира се. Тъкмо се канех да пазарувам за вечеря.

— Какво смяташ да готвиш?

— Още не знам. Ще се сетя нещо, докато пазарувам.

Известно време Кумико мълча.

— Сега, като се замисля — подхвана тя отново сериозно, — не е чак толкова спешно да си намираш работа.

Завари ме неподготвен.

— Защо? — възкликнах аз. Дали днес женската половина на човечеството не се е наговорила да ме изненадва по телефона? — Рано или късно ще спрат да ми плащат помощи за безработни. Не може цял живот да не работя.

— Така е, но на мен ми вдигнаха заплатата, печеля и от хонорари, заделили сме малко пари, ако караме по-пестеливо, все ще се справим. Наистина не е спешно. Неприятно ли ти е да си стоиш вкъщи и да вършиш домакинската работа? В смисъл този живот дотяга ли ти чак толкова?

— Не знам — признах си аз.

Наистина не знаех.

— Добре, не бързай, помисли — рече жена ми. — А, да, котаракът прибра ли се?

Котаракът. Не се бях сещал за него цяла сутрин.

— Не — отвърнах. — Още не се е прибрал.

— Защо не го потърсиш из квартала? Няма го вече цяла седмица.

Изсумтях нехайно и пак преместих слушалката в лявата си ръка. Кумико продължи:

— Почти сигурна съм, че е в празната къща в другия край на уличката. Онази с каменната птица в двора. Виждала съм го няколко пъти там.

— В края на уличката ли? Кога си ходила натам? Не си ми споменавала…

— Уф! Трябва да приключваме. Имам много работа. И не забравяй за котарака.

Жена ми затвори. Отново се усетих, че съм се вторачил в слушалката. После я оставих върху вилката.

Какво ли беше накарало Кумико да мине по уличката? За да излезе от нас на нея, би трябвало да се прекачи през циментовия зид. А нямаше никакъв смисъл да го прави.

Отидох в кухнята да си налея чаша вода, после излязох на верандата, за да проверя чинийката на котарака. Купчинката сардини от предната вечер си стоеше недокосната. Не, котаракът не се беше прибрал. Застанах на верандата и погледнах към малката ни градина, огряна от слънцето на ранното лято. Не че градината ни вдъхваше някаква духовна утеха. Слънцето проникваше в нея съвсем за кратко, затова пръстта вечно бе черна и влажна, а колкото до цветя, те се свеждаха до няколко посърнали хризантеми в единия ъгъл, но аз не обичам хризантеми. Наблизо имаше няколко дървета, от които се разнасяше механичният писък на птица, която сякаш навиваше пружина. Наричахме я птицата с пружината. Измисли го Кумико. Не знаехме каква птица е и как изглежда, това обаче изобщо не я вълнуваше. Всеки ден тя долиташе в дърветата в квартала и започваше да навива пружината в притихналия ни малък свят.

И така, трябваше да ходя и да издирвам котарака. Винаги съм обичал котки. А този котарак го обичах особено много. Обаче котките си имат свой начин на живот. Не са глупави. Ако котката изчезне, значи е решила да отиде някъде. После се връща, щом се умори или огладнее. Но колкото да угодя на Кумико, трябваше да отида и да потърся нашия котарак. А и нямах какво по-интересно да правя.

В началото на април напуснах юридическата кантора, където бях започнал работа след дипломирането си. Не че имах някаква причина. Там ми харесваше. Не беше интересно, но с прилична заплата и обстановката в кантората беше приятелска.

Работех — меко казано — като професионално момче за всичко. И се справях чудесно. Трябва да отбележа, че наистина имам дарба за такива задължения. Схватлив и о̀правен съм, никога не се оплаквам, здраво съм стъпил на земята. Точно заради това, когато съобщих, че напускам, старши съдружникът (бащата в семейната кантора, където като съдружник участваше и синът) стигна дотам да ми предложи малко увеличение на заплатата.