Харуки Мураками: Хроника на птицата с пружина

В ъгъла на една от тях имаше кафява изсъхнала коледна елха. Друга градина беше превърната в бунище за всевъзможни играчки, очевидно останки от няколко детства. Имаше триколки, обръчи за хвърляне, пластмасови мечове, гумени топки, кокалени кукли и малки бейзболни бухалки. В една от градините видях обръч на баскетболен кош, в друга — красиви шезлонги, наредени около керамична масичка. Белите столове бяха целите в кал, сякаш никой не е сядал на тях от месеци, дори от години. Плотът на масата беше обсипан с лилави магнолиеви листенца, откъснати от дъждовете.

През остъклена алуминиева врата зърнах хол. Вътре имаше кожено канапе и фотьойли към него, голям телевизор, масичка (на която бяха сложени аквариум с тропически рибки и някакви спортни купи) и лампион. Стаята приличаше на декор за телевизионна драма. В друга градина на видно място се възправяше голяма кучешка колиба, вратата й зееше и вътре нямаше куче. Мрежата на вратата се беше издула, сякаш обитателят на колибата я беше напъвал с месеци от вътрешната страна.

Празната къща, за която ми беше казала Кумико, се падаше точно до двора с кучешката колиба. Беше достатъчно само да я погледна, за да разбера, че вътре няма никакви обитатели, и то от доста време. Двуетажна къща, сравнително нова, но дървените капаци на прозорците бяха прогнили, а металният корниз на втория етаж беше целият в ръжда. Отпред се виждаше хубава градинка, насред която наистина имаше каменна птица. Намираше се върху висок постамент, заобиколена от избуяли бурени. Дългите вейки на златника почти докосваха краката на птицата. Самата птица — нямах представа каква е — беше разперила криле, сякаш искаше час по-скоро да изчезне от това неуютно място. Ако не се брои изваянието, градината не бе украсена с нищо. Отстрани на къщата бяха събрани един върху друг стари пластмасови столове и до тях имаше храст азалия, цъфнал с яркочервени цветове, които изглеждаха странно неестествени. Останалото беше в бурени.

Облегнах се на мрежестата ограда, която ми стигаше до гърдите, и се взрях в градината. Тук би трябвало да е същински рай за котките, сега обаче котки не се виждаха. На телевизионната антена върху покрива беше кацнал самотен гълъб, който огласяше пейзажа с монотонното си гукане. Сянката на каменната птица падаше разцепена върху буренака наоколо.

Извадих от джоба си лимонов бонбон, развих го и го сложих в устата си. Когато напуснах кантората, реших, че точно това е моментът да откажа цигарите, но сега винаги носех със себе си пакетче лимонови бонбони. Кумико заяви, че съм се пристрастил към тях, и ме предупреди, че скоро всичките ми зъби ще са с кариеси, но аз не можех без лимоновите бонбони. Докато стоях и наблюдавах градината, гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука и гука точно като чиновник, който подпечатва кочан с квитанции. Не знам колко съм стоял, облегнат на оградата, но помня, че когато устата ми се напълни с лепкавата сладост на бонбона, го изплюх на земята. Тъкмо бях преместил поглед към сянката на каменната птица, когато установих, че някой отзад ме вика.

Обърнах се и видях, че в градината оттатък уличката стои момиче. Дребно, с вързана на конска опашка коса. Беше със слънчеви очила с кехлибарени рамки и светлосиня тениска без ръкави. Дъждовният сезон бе приключил току-що, а момичето вече имаше по тънките си ръце хубав равномерен тен. Едната й китка беше в джоба на късите панталони, с другата се опираше върху бамбуковата портичка, която й стигаше до кръста. Деляха ни само три-четири крачки.

— Горещо — каза ми момичето.

— Да, горещо — потвърдих аз.

След тази кратка размяна на мнения момичето продължи да стои и да ме гледа. После извади от джоба на панталона си кутия цигари „Хоуп“, издърпа една и я пъхна между устните си. Устата й беше малка, горната устна леко издадена напред. Момичето драсна клечка кибрит и запали цигарата. Когато понаклони глава на една страна, видях красиво гладко ухо, сякаш току-що направено и обточено със светъл мъх.

Момичето угаси с рязко движение клечката кибрит и издуха с издадени устни дима. После ме погледна така, сякаш е забравило, че и аз съм там. От тъмните огледални стъкла на слънчевите очила не виждах очите му.

— Някъде наблизо ли живеете? — попита момичето.

— Ъхъ.

Понечих да махна с ръка към нас, но толкова много бях заобикалял, че в момента не знаех накъде точно се пада. Затова показах напосоки.

— Търся си котарака — обясних и изтрих потната си длан о панталона. — Няма го от една седмица. Някъде тук са го виждали.